Пловдив отбеляза 150 години от гибелта на Апостола пред паметника му на централната алея на Бунарджика
С поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика Пловдив отбеляза 150-тата годишнина от гибелта на Апостола. Преди общоградското честване, на което присъстваха управленци, политици, граждани, ученици и деца, своя патронен празник пред монумента отбеляза и Националната търговска гимназия.
Във военната церемония на общоградското честване в 11 часа участваха представителни формирования от авиобаза Граф Игнатиево, почетна рота, военен духов оркестър и венценосци, членовете на комитет „Родолюбие“, Общински комитет „Васил Левски“ и Сдружение „Традиция“.
Тази година официалното слово бе произнесено от Емил Манчев от ЕГ „Пловдив“. 11-класникът е класиран на призови места на националната олимпиада по немски език, националния кръг на международната олимпиада на Гьоте институт, първи е на националното състезание на Нов български университет за превод и на последното издание на състезанието „Грамотни ли сме“. Емил Манчев е с високи резултати от националните кръгове на олимпиадите по български език и литература, физика и астрономия, има отличия от национални състезания по математика.
Ето пълния текст на словото, произнесено от Емил Манчев:
Васил Иванов Кунчев, Васил Левски, Дякон Игнатий, Апостола – всички те назовават един човек, един герой, определен от поета като един син на майката родина. Ето че сме се събрали на този ден, за да почетем именно неговото дело, самоотверженост и себеотрицание, неговия свят подвиг в името на българския народ, в името на една по-добра България. Ние сме тук, за да отбележим 150-годишнината от смъртта на човека, положил основите на последвалите борби за национално освобождение. А както знаем – ако основите не са здрави, съоръжението рухва.
Отивайки на среща със смъртта, изправен гордо пред ,,черното бесило‘‘, Левски изрича последните си думи пред отец Тодор Митов: ,,Каквото съм направил, в ползу народу е.‘‘
Парадоксално или не, поне според историческите извори, никой от същия този народ не се притичва на помощ – дали поради робски страх, дали защото е зает да търси белите меджидиета в дълбоките преспи край Къкрина, както предполага в един свой разказ писателят Йордан Радичков. Апостола остава сам, но погледът му е насочен нагоре, към небето, към вечността, към нас, идващите след него.
Век и половина по-късно ние сме тук и сякаш се успокояваме, че сме върнали стореното, че сме се отплатили.
Да, тук сме. Да, припомняме неговото дело. Да, поднасяме цветя и венци. Но това само за ден, за няколко часа даже. Ще го повторим още два-три пъти – в деня на рождението му, на националния празник. Ще закачим портрет на стената. От време на време ще спрягаме неговото име. Дали обаче това е достатъчно? И дали е истинско?
Вазов ни казва, че бесилото е обезсмъртило героя – но безсмъртието не е ли вечно, постоянно, или се проявява само когато можем да извлечем полза, да си послужим с него като индулгенция?
Госпожи и господа, уважаеми съграждани,
Левски ни завеща идеята си за ,,чиста и свята република‘‘. Да се огледаме наоколо и да помислим – постигнахме ли я? В замяна на толкова много, той поиска само едно от нас – успяхме ли? А как да отговорим днес на онова Народе????, написано в джобното му тефтерче и незаглъхващо век и половина вече?
Ние, българите, сме благословени да бъдем наследници на големи фигури, истински патриоти, поставили благото на народа пред самите себе си. Такива, за които българщината е дълг. Вместо да последваме техния пример, ние ги превръщаме в нарицателни имена, омаловажаваме тяхната любов към България, но не защото я отричаме, а защото ние самите не я притежаваме. Ако е така, напразни ли са били жертвите на хиляди българи, борили се за свободата, целостта и суверенитета на нашата страна? Заслужаваме ли да се наречем потомци на такива велики личности?
Какъвто и да е отговорът, днес ние, събралите се на това място, отдаваме дълбока почит на може би най-великия българин, чийто образ е пренасян с години в народните сърца. В едно от своите писма до Любен Каравелов Апостола изповядва идеята си, че в България трябва да цари братство без оглед на вяра и народност. Затова, ако искрено се прекланяме пред делото на Левски, нека загърбим различията, които пречат на общата ни работа, и да позволим то да ни свърже като нишка, здрава и неразрушима. Да направим крачка напред към изконната мечта на Апостола – една обединена и сплотена България, открита към съседите си и към света.
