Какво ли би си казал борецът за свобода, ако можеше да ни види, да поживее сред нас, пита в есето си Александрина Димова, абитуриент на ЕГ „Иван Вазов” от випуск 2016-2017

170-годишнината от рождението на Ботев ще бъде почетена днес и утре в Калофер. Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева ще приеме строя и ще поздрави почетния караул от представителни части на 61-а Стрямска механизирана бригада на площад „Христо Ботев“. Ще бъдат поднесени цветя пред паметника на майката на поета Иванка Ботева и пред бюст-паметника на Христо Ботев в Националния музей. В събота, 6 януари, отново на централния площад в Калофер, ще се състои митинг-поклонение с почит към подвига и делото на големия български поет и революционер.

В Цар Симеоновата градина в Пловдив от 14 часа, под звуците на военния духов оркестър и с участието на представителен взвод, ще бъдат поднесени венци и цветя пред паметника на един от най-достойните синове на отечеството. Слово ще произнесе директорът на Драматичния театър в града под тепетата Кръстю Кръстев.

Публикуваме есето на абитуриентката на ЕГ „Иван Вазов” от випуск 2016-2017  Александрина Димова. Тестът е класиран на второ място в националния литературен конкурс „Живеем в земята на Ботев” и е включен в литературен алманах „Околчица”.

“Ако запиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е създал буквите и превел книгите, или в кое време?“, то  рядко измежду тях знаят. Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?“, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.“”

Ако запиташ днешните азбукарчета : „Кой е Ботев? Какво е направил за България?”, то малцина измежду тях ще знаят. Останалите ще те подминат мълчаливо, а при споменаването на това име, което вероятно са видели в списъка с книги за задължителен прочит или в някой учебник, по лицата им вместо благодарност ще се изпише объркване. И те ще те подминат, бързайки да забият поглед в екрана на телефона, таблета или компютъра си.

Земята на Ботев днес е мръсна – и в буквален, и в преносен смисъл. Мръсни са планините, които някога са приютявали пламенните патриоти, благодарение на които днес свободата ни се полага по право. Мръсни са и реките, които в далечните юнашки времена са скривали дирите на гонените от потерите четници. Мръсни сме и ние, наследниците на тези юнаци. Душевната мръсотия, която покваря народа, е в пъти по-страшна от пластмасовите бутилки и опаковки. Мръсни са умовете на по-голямата част от нас. Забравили сме какво е истинското значение на думата патриот. Не помним Великите от миналото и сме недоволни от настоящето. Култът към парите и фалшивата красота е наложил материалните ценности и духовните са останали някъде назад, забравени и покрити с дебел слой прах, също като повечето български шедьоври. И защо са му на един народ, който копнее за живот в чужбина, българските книги?

Защо му е снимката ти, войводо? Портретите са с пари, а народът е гладен. А на онази част от него, която пирува, не са й нужни герои, тя и стотинка не дава за стихове – те не са й от полза… Това е твоето бъдеще, войводо. За него ти даде живота си. „Патриоти” има и днес, но ти сигурно знаеш – нали и по твое време ги е имало. Жалко само за народа, чието настояще е сиво и празно. Ти си написал: „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отлича като народ – дайте му да се развива по народните си начала, и ще видите каква част от обществения живот ще развие той…” И ето го – разви се. Твоят народ има две лица, войводо, едното – мършаво и мръсно, то се среща често сред тълпата. Другото е охранено и лъщи от чистота, но ти сигурно си го виждал, защото хубаво си го описал в стихотворението „Патриот”:

 Патриот е – душа дава
за наука, за свобода
;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата.

Това е тъжната и мрачна действителност. Но кой е виновен? Как стигнахме до това окаяно положение? Къде се отклонихме от правия път? Най-големият виновник за тъмното и лишено от национално самосъзнание настояще е неблагодарността. Ние, хората, сме склонни да приемаме всичко, което получим като даденост, и лакомо да се стремим към онова, другото, което ни липсва. Не вярваш? Ти, читателю, не си такъв, разбира се. Добре. Може пък ти да си изключение и както лицето, така и същността ти да са други, да са чисти.  Но опитай да се замислиш само за десетина минути. Разрови си в спомените си. Нима няма нито едно нещо, за което си мечтал с дни, месеци и може би години и си изхвърлил от съзнанието си малко след като си го получил, за да се устремиш към някое друго желание. Например онези маркови обувки, които всички твои приятели носеха. Искаше ги, нали? И накрая ги получи. И след седмица вече ги ненавиждаше, защото приятелите ти имаха нови. Но примерите далеч не са само материални. Да поразмишляваме над свободата. Да се върнем два века назад. Хората са изцяло подвластни на турските си господари и мечтаят за деня, в който ще могат да се нарекат свободни, знаейки, че техните деца и внуци ще получат най-висшето благо още с появата си на белия свят. Е, днес тази мечта е реалност. И какво от това? Нима има много хора, които благодарят, че са се родили в свободна държава? Не, мнозинството е твърде заето да се оплаква от икономическата ситуация и бюрокрацията и стремително да гони своите ограничени материални мечти.

Да, ние сме неблагодарни създания, но това не е най-големият ни порок. Далеч по-страшно е, че се самоограничаваме, отказвайки да разгърнем потенциала си. Не желаем да се развиваме. Земята на Ботев е мръсна, защото по-голямата част от потомците му са слепи и лениви. Слепи, защото отказват да погледнат отвъд малкото си егоистично настояще, и лениви, защото не желаят да излязат отвъд това настояще, дори и забелязали, че битието им е духовно пусто.
Какво ли би си казал Ботев, борецът за свобода, ако можеше да ни види, да поживее сред нас? Вероятно първоначално би се засрамил. „Това ли бъдеще си изгради, народе?”, би запитал с горчивина, оглеждайки се наоколо. Но един толкова велик човек, който не се примирява с пороците на епохата, знае, че срамът и горчивината не носят промяна. Затова би се изправил гордо насред тълпата и би се опитал да накара народа да прогледне, да действа, да се бори за промяна. Представете си само него, войводата, насред някой изпълнен с хора площад. Вероятно мнозина биха го подминали с насмешка, защото един революционер с неговите хайдушки одежди би се сторил странен и дори смешен на съвременния човек, който пристъпва гордо с марковите си маратонки и изтърканите си дънки. Но войводата не би се смутил. Би се изправил гордо и величествено насред народната маса и би се провикнал:”Народе, събуди се!”. Но думите му вероятно биха се ударили глухо в тълпата, нечути и неразбрани. „Народе, отвори си очите!”. Но слепият народ едва ли би обърнал внимание. Войводата ще продължи да говори, ще продължи да призовава народа, за чието благо е дал живота си, да се пробуди от дълбокия си сън. Но напразно. Съвременните хора нямат време за миналото, нямат уши за мъдростта му. И накрая великият войвода ще разбере, че саможертвата му днес не се оценява от множеството. И ще възкликне:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е, или слава!

Но глупците освен всичко са и глухи, и слепи, та едва ли ще чуят. А даже и да чуят – едва ли ще разберат, защото не са свикнали да вникват в думите на герои. А клетият войвода  ще коленичи насред тълпата, покорен от мрачните мечти и бурните мисли в душата си. „Не плачи, майко, не тъжи…”, ще зашепне, молейки старата си майчица и първото си либе за прошка, че е пожертвал тях и себе си за един неблагодарен народ.

И точно тогава, в момента, в който поетът отчаяно мълви своите стихове, убеден, че те са единственото му богатство, ще се появят няколко фигури и ще коленичат до него. Това са онези, до които неговите думи са успели да достигнат, в чиито вени тече поне мъничко от огъня, който тече в неговите. Да, те изглеждат незначително малко насред незаинтересованата маса, но нали все пак ги има… И може би сред тях войводата ще види достоен наследник – ще разпознае себе си в някой младеж, който макар да изглежда различно, носи Ботевата любов към отечеството в сърцето си и този младеж ще му бъде брат, но не по кръв, а по идеи. И ще заговори войводата:

Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани
;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани…

А братът, наследникът, ще слуша и ще разбира – нали самият той, откакто се помни, е сред такива глупци. И останалите, коленичили, също ще слушат, защото те ще са третото лице на народа – онова, новото, което не е недъгаво и чува, вижда, разбира.

Тази мъничка група от хора, които не само не биха подминали Ботев, а с готовност биха се борили рамо до рамо с него в името на отечеството, са въплъщение на надеждата. Надеждата, че земята на Ботев един ден ще се изчисти, защото те ще разкажат за делото на поета на децата си, децата им ще разкажат на своите и един ден всички ще знаят. И ще бъдат благодарни. И ще бъдат достойни потомци на войводата.

 

ПУБЛИКУВАЙ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук