Кметът на район "Северен" Ральо Ралев награждава Илко Василев.

Текстът на Илко Василев за Ботев взе специалната награда в конкурса на район „Северен”. Призьори сред учениците станаха възпитаници на Професионалната гимназия по хранителни технологии и СУ „П. Яворов”

Кметът на район “Северен” Ральо Ралев награждава Илко Василев.

Учителят по български език и литература и зам.-директор на ЕГ „Иван Вазов” Илко Василев се оказа безспорен фаворит и спечели специалната награда на конкурса за есе, организиран от район „Северен”. Преподавателят, известен с оригиналния си изказ и стил, бе обявен за победител в състезанието на тема „Ботев и след него”. Ученици между 7 и 12 клас и учители от учебните заведения на територията на района изявиха творческите си умения, а днес бяха отличени призьорите. Сред учениците изпъкнаха текстовете на Даниела Тисовска и Маринела Гетова – и двете от Професионалната гимназия по хранителни технологии и техника, класирани на първо и второ място; трета е Кристина Николова от СУ „Пейо Яворов“. Сред учителите на първо място се класира есето на Диана Димовска от ФЕГ „Ант.дьо Сент-Екзюпери“, а второ и трето заеха съответно Розалина Петрова от ДГ „Дъга“ и Стела Папазова от ДГ „Космонавт“. Ето есето на Илко Василев:

 

БОТЕВ И СЛЕД НЕГО

 

Есенна нощ – началото на октомври. Вдигам глава от листовете пред мен. Поглеждам часовника на стената. Малката и голямата стрелка се срещат в зенита на циферблата, докосват се, прошепват си нещо за миг и се разделят. В утробата на есенната нощ започва да зрее плодът на новия ден, заченат при залеза на слънцето. Имам няколко часа до раждането му. Няколко часа, за да намеря отговора на сложна задача – когато новият ден се роди, ще трябва да се изправя пред двадесет и шест чифта жадни очи, врати към светли, чисти, окрилени младежки души, да застана пред тях и да говоря за Ботев.

Всеки път, когато това ми предстои, се сблъсквам с едни и същи въпроси –имам ли право аз, гражданинът или поданикът /не зная как да се нарека/ на „свободното ни Отечество“, да говоря за НЕГО –  един от най-достойните синове на Майка България, пред онези след НЕГО? А и да имам това право – как да го направя?

Много просто – ще кажат някои – има много томове литература за живота на Ботев, купища книги с анализи на текстовете му, имаш много опит. Толкова е лесно – подбираш най-доброто, пресяваш и преподаваш. Мислещите така сигурно са прави, сигурно и някой, някъде така го прави, но аз не мога.

Не мога, нямам право за Ботев да говоря с клишета. Те са куршуми, с които ежедневно го убиваме. В конкретния случай дори и опитът ми не помага, защото всяка изминала година е изпълнена с поне 365 аргумента , че така не става. Да! За себе си знам, че Ботев не трябва да се преподава, а трябва да се предава нататък това, което той е бил, днес НЕ Е, но утре отново трябва ДА БЪДЕ за българина и за България. За да я има България!

Така неусетно отново стигам до въпроса – „Какво да направя и как да се справя?“, но този път след въпросителния знак в съзнанието ми се ражда и удивителният на простия, но труден за изпълнение отговор.

За пореден път /както всяка година по същото време/ разбирам, че на сутринта съм длъжен да говоря не за онзи Ботев, затворен между кориците на книгите, а за моя Ботев. За нравствения аршин, с който ежедневно меря себе си, за онзи, що е в мен – „мен, в сърцето и душата“.

Да! Длъжен съм на сутринта да застана пред бъдещите Ботевци и да си призная, че често се будя нощем от гласа на гузната си съвест, защото в делника си съм бил по-близо до Ботевите герои от „В механата“, „Политическа зима“ или „Странник“, отколкото до нормата ми за човек и българин – Ботев.

Длъжен съм да си призная, че не съм достатъчно смел в критиката си към днешните „вълци във овчи кожи“, към съвременната:  „сган избрана – рояк скотове/ в сюртуци, в реси и слепци с очи“, които, вместо да водят народа, го в:  „робска люлка“ –  люлеят. Че не съм достатъчно непримирим и упорит в съпротивата си срещу – „наши и чужди гости“, които смучат – „живот народен“.

Длъжен съм да призная и това, че в живота си съм правил много повече компромиси в името на битийното си оцеляване, отколкото саможертви в името на Отечеството / на 45 съм и отгледах двете си деца, а Ботевото остана сираче, ненавършило и два месеца/.

Длъжен съм, за да могат през призмата на собствената ми низост учениците ми да осъзнаят величието на човека Ботев, на калоферското момче, превърнало живота си в поезия, а поезията си в клетвено пророчество за собствената си съдба, изпълнено честно и до последната дума.

Длъжен съм още да говоря открито и честно, че днес сме издигнали до небесата и сме обожествили децата на даскал Ботьо и на Гина Кунчева. Че сме превърнали Ботев и Дякона в средства за препиране на нечистите ни съвести, чийто глас заглушаваме с цвете, венец и едноминутно мълчание пред паметниците им на 18 февруари и 2 юни. А те не учеха народа да коленичи, да мълчи и да се моли, а да се бори за свободата на Отечеството и за своята собствена.

Да говоря с болка и гняв за това, че днес, за да покажем, че не сме ги забравили, кичим с портретите на Левски и Ботев коридори, класни стаи, министерски, кметски и шефски кабинети, а не си признаваме, че не съумяваме да спазваме техните завети. Не се стряскаме при вида на четирите въпросителни в тефтерчето на Апостола, не се будим от звука на куршума, забил се в челото на войводата, забравили сме за чистата и свята република, превърнали сме се в роби на собствените си амбиции и алчност.

Длъжен съм и да разкажа на днешните синове и дъщери на МАЙКА БЪЛГАРИЯ:

…че и те брат са имали,

но брат им падна, загина..

Да ги насърчавам да помнят и да търсят бялото му месо – „по скали,/ по скали и по орляци“, черните му кърви в земята, в – „земята … черната“. Пък дано му найдат сабята, пушката и перото, за да възкресят в душите си душата му.

Длъжен съм да поддържам у децата ни вярата, че  може днес  – „от сън мъртвешки… свестен човек събуди!“, макар че тези, които дръзнат да го правят, ще ги боли, защото и в двадесет и първи век: „Свестните у нас считат за луди…“. Да вдъхвам у тях:

…любов жива за свобода…

За да:

…се бори кой как може

с душманите на народа.

Длъжен съм…

Съмна се, първите песни на птиците рикошираха в стъклото на прозореца и нахлуха в стаята ми, за да ме върнат към реалността. Изправих се и разбрах, че след поредната ми среднощна среща с МОЯ БОТЕВ и с гузната ми съвест съм готов да изпълня задачата си. Готов съм да поема за пореден път към съдебната зала – класната ми стая, и да застана очи в очи с младите ми, честни и вдъхновени съдебни заседатели, но не за да пледирам за невинност, а за справедлива осъдителна присъда.

Дано да имам силите и днес да бъда болезнено честен! Дано да мога до край да представя собствената си греховност пред нравственото ми мерило!

Дано съдебните заседатели не бъдат снизходителни! Дано да ме осъдят достойно, справедливо и честно!

Ако това се случи, ще съм спокоен, че поне не съм прибавил още един грях пред съвестта си и пред НЕГО.

Ако това се случи, ще съм убеден, че огънят, запален от Паисий, в който изгоряха Ботев и вдъхновените от него герои от април 1876 /голяма част от които са били на възрастта на моите съдебни заседатели/, пренесен през времето като пламъче от Вазов, Яворов, Смирненски, Страшимиров, Вапцаров, Радой Ралин и Стефан Цанев, ще продължи да свети и в нашето мрачно, меркантилно време. Ще продължи да ражда Ботевци, които, когато се развее знамето на чистата и свята република /дано да е скоро/, ще се стекат под него и историята с пътя на Ботевата чета през България няма да се повтори след НЕГО.

Ако това се случи, ще продължи да живее и моята вяра, че септември може да бъде май, че България може да бъде рай.

Да! Ще бъде…

 

 

ПУБЛИКУВАЙ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.