Есето на Наталия Стойнова бе класирано на първо място в конкурса на Аграрен университет и „Спийдфлоу България”
7-класничка спечели създаването на Ботанически кът в своето училище. Наталия Стойнова от ОУ „Яне Сандански” бе класирана на първо място в конкурса за есе на тема „Ботаническата градина – природа в градска среда”, обявен от Аграрния университет и „Спийфлоу България”. В надпреварата взеха участие 38 ученици от 11 училища. Второ място бе отредено за 4-класника Боян Велков от ОУ „Кочо Честеменски“, а третата позиция си поделиха Сияна Асенова – 5 клас от ОУ „Димчо Дебелянов“ и Белослава Влахова – 4 клас от ОУ „Кочо Честеменски“ .
Есето на Наталия изпъкнало сред останалите с оригиналната си интерпретация на темата за ботаническата градина в градска среда. В своя текст тя засегнала важни проблеми като унищожаването на природата, връзката между човек и околната среда, общуването, традициите на миналите поколения.
Предстои организаторите да обсъдят с училището плана за преобразяване на част от двора на ОУ „Яне Сандански“ и да насрочат дата за озеленяването.
Всички участници в конкурса ще получат сертификати и подаръци на празника на 2 юни от 10 часа в Ботаническата градина в Пловдив. От 2017 година насам „Спийдфлоу” и Аграрен университет, заедно с Община Пловдив и район „Тракия“, работят по възстановяването на Ботаническата градина в града под тепетата. Благодарение на множеството проведени доброволчески инициативи от общината отпуснаха средства за изграждането на ограда около градината и в момента тече конкурс за избор на изпълнител на обществената поръчка за оградата.
Ето есето на Наталия:
Ботаническата градина – природа в градска среда
Бях я виждала много пъти – тази малка градинка, заобиколена с жив плет от храсти, като красив зелен остров сред циментовото междублоково пространство. Но този път погледът ми привлече сливата, която растеше на самия ъгъл. Беше от ония, на които им викат саморасли. Беше отрупана с жълти като златни топчета сливи. Дръпнах се от бетонната пътека, прегазих тревата и се озовах до нея. Добре,че беше далеч от улицата, иначе сливите щяха да станат целите на черни микроскопични точици. Въпреки това аз си скъсах няколко и започнах да ги търкам с ръка, за да ги налапам.
– Чакай, чакай! – чух глас. Трябва да ги измиеш, напрашени са! От терасата на първия етаж пъргаво се показа една бабичка. Сепнах се, че ще ми се скара, но тя беше толкова усмихната, че се засмях и аз. С едно пластмасово шише измихме сливите и аз ги изядох, една по една, с голямо удоволствие, сякаш бяха жълти парченца захар.
– На върха са по-сладки – каза бабичката и ние огънахме един от стърчащите направо към слънцето клони и скъсахме сливите, които растяха там. Права беше старицата – от слънцето ли, от какво ли, но онези сливи там бяха най-сладкото нещо, което съм яла през живота си. Скъсах си още няколко, не устоях на изкушението. Такова сладко нещо, как до сега да не съм знаела?
– Пак ела! – каза ми любезната възрастна женица.
И аз ходех всеки ден, макар че беше август, бях във ваканция и случката се повтаряше, сливите ставаха все по-сладки и по-сладки, докато накрая презряха и съвсем свършиха.
– Нищо – каза бабичката. – Догодина сливата пак ще роди и двете пак ще ядем.
Аз се съгласих с нея. Сливата и бабичката ми бяха станали приятелки. През пролетта от нейната градинка, създадена с толкова обич и старание и поливана с пластмасови бутилки, взех дви марулки, занесох ги вкъщи и ги направих на салата.
– Нашата Наталия е прояла салата от марули! – чудеше се майка ми.
– Да, да! – уверено отвръщах аз и дупчих с вилицата.– Ако знаеш и сливи как ям!!!
След пролетта дойде отново лятото и аз си мислих за любезната бабичка и сливата.
Пловдив се стягаше за столица на културата. Подготовката достигна и до нашата улица. Асфалтираха я, постлаха около нея с квадратни циментови плочи. Междублоковото пространство се превърна в широка алея и обширен паркинг за колите. Край на калта и на треволяците, край на малката градинка със сладки августовски сливи. Заедно с нея изчезна и малката добра бабичка с голямо човешко сърце. Стана чисто и пусто. Плочите се нагорещяваха от слънцето и въздухът не достигаше, миришеше на бензин, вместо шумолене на листа, се чуваше шумът от спуканите гърнета на старите автомобили.
– Какво ти е? – пита ме веднъж баща ми – Да не си болна?
– Ядат ми се сливи. – отговарям аз.
И той ми купи хубави сини сливи „Стенлей”, внос от Полша, лъскави като порцелан и с пластмасов вкус. Отхапах и изплюх.
– Не обичаш ли сини сливи? – ме пита баща ми.
– Не! – отговарям аз. – Предпочитам жълтите, самораслите, от върха, които са сладки като захарни топчета.
– Че то има ли такива? – чуди се той.
Имаше…
И аз тръгвам да се разхождам, дано намеря място, където земята диша, дано намеря тревичка, храст или дърво, спасени от добро човешко същество и страшно ми се ядат сливи. СТРАШНО МИ СЕ ЯДАТ СЛИВИ!!!
