С шествие, исторически разкази и възстановки в Пловдив бе дадено начало на събитията за отбелязване на 150 години от избухването на Априлското въстание.
Множеството от представителни групи от училища в града пое от площад „Съединение“, като по пътя се присъединиха ученици от целия град. Към учебните заведения, носещи имена на герои на Априлската епопея – „Душо Хаджидеков“, „Кочо Честеменски“ и „Васил Петлешков“, се включиха възпитаници от учебни заведения във всички райони на града.
Маршрутът премина през ключови за пловдивската революционна история места. Първо бе отдадена почит на мъчениците в „Таш капия“. Пред паметната плода до подлеза на бившата аптека „Марица“ уредникът от Регионалния исторически музей -Пловдив Калоян Станчев припомни съдбата на 254 българи, загинали в някогашния затвор. След това пред плочата на братя Свещарови до Джумая джамия бе почетена датата 22 април 1876 г., където Живка Иванова от музея разказа за пламналите дюкяни на Кочо Честеменски и братя Свещарови на старата Узун чаршия – събитието, послужило като сигнал за въстанието в Пловдив.
Пред паметника на Васил Петлешков в Цар-Симеоновата градина ученици от училището, чийто патрон е националният ни герой, представиха музикално-поетична композиция. Публиката аплодира откъси от „Записки по българските въстания“.
Директорът на Регионалния исторически музей Стоян Иванов произнесе официално слово, в което подчерта, че значението на Априлското въстание не се измерва само с неговия военен изход, а то превръща българската свобода в историческа необходимост.
Членовете на комитет „Родолюбие“ пресъздадоха тайните заседания за съставяне на революционния комитет в града и драматичния момент на обявяване на въстанието. С едноминутно мълчание и поднасяне на венци и цветя бе почетена паметта на българските героите и пред паметниците в Цар-Симеоновата градина.
В експозиция „Българско Възраждане“ се открива изложба с творби на ученици от НХГ ”Цанко Лавренов”, посветена на събитията от 1876 г. Изложбата включва живописни портрети на личности, свързани с въстанието, както и плакати, посветени на годишнината.
Пълен текст на словото на директора на Регионалния исторически музей Стоян Иванов:
В историята на всеки народ има събития, които определят съдба му.
20 април 1876г. е повратна дата в историята на нашия народ. Дата, която бележи началото на края. Краят на едно петвековно потисничество и началото на нова България. След 20 април светът разбира, че на Балканите има един изстрадал народ, готов да жертва всичко в името на своята свобода. Светът разбира, че БЪЛГАРИ са онези велики мъже, изрекли думите „Ако печеля, печели цял народ, ако загубя, губя само мене си.“ и „После Отечеството си съм обичал най-много тебе!“. Техният героизъм поставя основите на нашата Свобода! Започва героичната българска пролет.
Днес отбелязваме 150 години от Априлското въстание – събитие, което продължава кратко, но променя хода на българската история. Кърваво потушено, то превръща българския въпрос в европейски и поставя началото на пътя към свободата.
Не е случайно, че Захари Стоянов пише в „Записки по българските въстания“: „Априлското въстание беше едно безумие, но свято безумие.“ В тези няколко думи е събрано най-точното определение за случилото се – дръзко, рисковано, обречено във военен смисъл, но необходимо в исторически и нравствен план.
Подготовката и избухването на въстанието се извършва в обстановката на задълбочилата се през 1875 г. Източна криза в Османската империя. В Гюргево се провежда заседание на революционния комитет, под председателството на Стефан Стамболов. Взема се решение да се обяви въстание, а България е разделена на четири революционни окръга.
Особено място в тази епопея заема Четвърти революционен окръг начело с Георги Бенковски и Панайот Волов. По решение на Гюргевския революционен комитет Пловдив е предвиден за център, но поради силното военно присъствие и строгия контрол организационната дейност се пренася в Панагюрище. Това решение показва трезва политическа преценка и умение да се действа според реалностите на времето.
И въпреки това Пловдив не остава встрани.
Тук действа комитетска мрежа, наследила делото на Васил Левски. Сред пловдивските участници в подготовката на въстанието са Душо Хаджидеков, братя Свещарови, братя Търневи, Иван Андонов, Кочо Честеменски, бай Иван Арабаджията, Стефан Дренски, Никола Караджов, Григор Попбожков, Андон Балтов, Христо Благоев, Константин Доганов и др. Това са хора от различни среди, които рискуват живота си в името на святото дело.
Подготовката в Пловдив включва и конкретен план – подпалване на дюкяни и сгради в града, за да се предизвика смут, да се отклони вниманието на турската власт и да се подпомогнат действията в околните райони. Замисълът не успява, но потвърждава, че Пловдив е активна част от общата революционна стратегия.
Над 80 хиляди башибозуци и черкези, подкрепени от 20 хилядна редовна армия са хвърлени срещу въстаналите райони. Следват масови убийства, пожари и преследване на мирното население. Батак, Перущица, Брацигово, Клисура и десетки други селища са превърнати в руини. Около 30 хиляди българи губят живота си в името на Свободата.
Пловдив се превръща в място на арести и разпити. В затворите попадат видни пловдивчани: Христо Данов, Йоаким Груев, Душо Хаджидеков, Костаки Пеев, Стефан Дренски, Константин Хаджикалчев и др. Доведените българи от въстаналите райони са затваряни в Куршум хан, Ташкапия, Карул хан, Панаир хан и други пригодени помещения. Условията там са тежки – пренаселеност, глад, болести, липса на въздух и светлина. Мнозина умират още преди да чуят присъда. Други са бити, унижавани и държани оковани с дни.
С цел да облече в законова форма този терор турското правителство създава специални съдилища в редица градове като Пловдив, Търново, Русе, София и др. В Пловдив е свикана съдебна комисия, която въз основа на изтръгнати с особена жестокост самопризнания, изготвя обвинителни актове и раздава смъртни присъди, заточение или тъмничен затвор. Особено жестоко турските власти се отнасят към ръководителите на въстанието и представители на българската интелигенция, учители и свещеници. Изпълнението на смъртните присъди започва на 8 юни 1876г. и продължават всеки ден в целия град– по протежението на река Марица (днес Пешеходния мост), по цялото протежение на Узун Чаршия ( днес ул. Райко Даскалов), на площад ,,Джумаята“ и на площада пред църквата ,,Свети Георги“.
Случващите се зверства по нашите земи отекват в цяла Европа и предизвикват силна реакция в Русия в защита на българския народ.
В Пловдив и пострадалите райони пристигат Макгахан, Скайлър, княз Церетелев като представители на Международна анкетна комисия. Техните текстове и доклади разрушават официалните оправдания на Османската империя и превръщат българския въпрос в международна тема. Отзвукът е силен. Българската тема влиза в парламенти, дипломатически канцеларии и обществени дебати.
Сред най-силните защитници на българската кауза е Уилям Гладстон, чиято брошура, известна у нас като „Уроци по клане“, разтърсва общественото мнение. Думите му дават политическа тежест на общественото възмущение и превръщат българската кауза в кауза на европейската съвест. Към този глас се присъединява и Виктор Юго, който предупреждава Европа, че мълчанието пред престъплението също е вина. Вестници като „Дейли Нюз“, „Фигаро“ и „Франс“ превръщат българската трагедия в международна тема.
На свиканата от Великите сили Цариградската посланическа конференция през 1876–1877 година поставят българския въпрос на международната маса за преговори, показва колко дълбоко Априлското въстание е променило политическата реалност.
Значението на Априлското въстание не се измерва само с неговия военен изход.
То разкрива пред света, че свободата изисква смелост и готовност за саможертва. Априлското въстание превръща българската свобода в историческа необходимост. Днес наш дълг е да пазим паметта! За героите, за жертвите, за хората, които в решаващ момент избират смъртта в името на Отечеството.
Поклон пред паметта на всички, които са част от това славно минало!
