Есе, получило втора награда на ученическия конкурс, организиран от РИО Пловдив през 2014 година, на тема “Учителят, който ме научи…

Йорданка ДИМЧЕВА,12 клас – ЕГ “Пловдив”

Себе си бих представила като “един млад ветреник” от Английската гимназия, който макар само на 18 години, се е научил да оценя добрите учители и винаги ще им е благодарен за усилията и пламенността, с която са го мотивирали през най-жарките години от израстването му като личност.

Йорданка Димчева
Йорданка Димчева

 

Преди три дни се върнах от младежка конференция в Холандия. Там посетих две от държавните училища в Хага.  Преди месец пък бях на обмен по програма “Коменски” в едно финландско училище, където прекарах цяла седмица. Останалите ми чуждестранни връстници не разбираха безкрайното ми удивление, нито пък меланхолично замисления поглед, който понякога се изписваше на лицето ми. Затова пък нямаше как да скрия насълзените си очи от тях при вида на трите напълно оборудвани физкултурни салона, които тогава ми се стори, можеха да поберат дори лятна олимпиада. Споменът за онзи, който в моето училище се използва  от три класа едновременно, глухо се настани в мен. Имах усещането, че се намирам в катедрала или музей, толкова голямо бе изумлението ми, а не в обикновена гимназия, където всеки ден се обучават хиляда ученици.

Спонтанно обаче се сетих за един час по история. Бяхме втора смяна и твърде уморени дори да разговаряме помежду си. Госпожата се облегна на един от предните чинове и започна урока. В гласа й всеки път откривах особен ритъм, който ме подтикваше да й се доверя. Той ни увличаше, а обичайната апатия, тъй привична за възрастта ни, изчезна. А тя разказваше, провокираше ни, въпросите й всеки път пораждаха нови и нови въпроси върху едни на пръв поглед отдалечени от времето факти и събития.

Този час не бе някакво изключение. Езиковата бариера отдавна не съществуваше, а и направили вече своя избор да следваме в чужбина, английският от наложителен бе станал желано предизвикателство.  Когато звънецът удари, никой не посегна да прибере нещата, а заедно затропахме с длани по чиновете както правят студентите в университетите, когато някоя лекция особено им е харесала. За пореден път ни бяха убедили, че историята не е хронология, а закономерност. Връзките между събитията вече ясно изпъкваха на фона на многото текст в учебника. Знаех, че щом се прибера у дома, наместо да изпитвам ужас и безпомощност пред шестте страници текст, ще преговоря, следвайки логическите връзки от записките ми в час. През двете години, когато госпожата ми преподаваше, ясно откроявах ролята на училището в това да ме изгради като личност с характер и критично мислене, а не да постави една от многото оценки срещу номера ми в дневника. Споменът за такива учители ми връща надеждата, че в България не просто си играем на образование, макар никога да не сме виждали интерактивни дъски.

Веднъж, по повод на края на учебната година, всички класове получиха задачата да представят под формата постановка своя поглед върху съдебното дело по аферата Драйфус, която някога разтърсила цяла Европа. Страшен ентусиазъм облада всички. Постановката от години бе станала състезанието на годината между всички английски паралелки, на които госпожата преподаваше. С общи усилия намерихме тоги, съдийски чукчета, дори военни значки и пагони. Заприличахме на Вазовите хъшове от представлението  “Загубена Станка”. Аз самата превеждах някои от оригиналните документи от процеса, за да напиша сценария. Борбата кой да вземе повече реплики не се повлия дори от факта, че бе краят на втория срок, и изходните по всички предмети валяха над нас безмилостно. Знаехме обаче, че това е последният ни час по история с госпожата и когато денят на пиесата настъпи, не я разочаровахме. Без тогава да го осъзнаваме, тя умело ни е провокирала да се изразяваме като колектив.

Наскоро помолих най-добрия си приятел и съученик да ми припомни случки с госпожата. Не спряхме да говорим и да се смеем през целия път до вкъщи, а аз с лека ревност си спомних, че той бе любимият й ученик. Веднъж дори й бе казал, че дъждът навън ще спре преди още часът по история да е свършил. И той наистина взе, че спря. Тя само възкликна “Брей!” и се разсмя. Двамата още се озъртаме в 113, аха, да я зърнем и да и предложим да седне на нашите места. Можехме да й разкажем всичко, защото тя бе от хората, които вместо “Как върви?” питаше “Как си?”. А историята с шоколадовите бонбони? Е, твърде е сладка, за да ви я разкажа.

Сега като се замисля най-много съжалявам, че не успях да я помоля да подпише помагалото ми по история на английски език, на което сама бе автор. (Това бе въпрос на част за всички ни!) Единствено него не продадох след края на учебната година. Никога не бих го сторила, защото тя все повтаряше, че тя е толкова негов автор, колкото сме и ние, нейните ученици. Единствената ми двойка през годините в гимназията ми я написа тя. Колко старателно съм учила за тестове й са ми свидетели автогари и светещи до малките часове нощни лампи. Не оценката обаче ме е мотивирала, а амбицията, настървеността и признанието, което щях да получа от нея и дори от съучениците си, ако успеех да се справя. Продължавам упорито да вярвам, че младежите в която и да е гимназия не можеш да излъжеш с педагогически фокуси, нито с “надути” оценки. Или пък можеш, но след юни месец никой няма да те помни. Единствено се помнят усилията и безрезервния труд, който си положил, за да се докажеш пред своя любим учител. Помнят се също разбирането и отдадеността, с които той ти е преподавал.

Учителката е Илияна Стойчева. Статистиката ще каже беше. Учениците ще крещят, че е! Винаги се открояваше с ясна позиция, а аз продължавам да търся път назад във времето към нейните часове, за да събирам кураж, за десетките изборите и предизвикателствата, които ми предстоят. Все търся онази увереност, която изпитвах тогава и настървено вярвам, че нейните уроци ще ме водят напред дори сега, когато съм на крачка да поема по нова посока. Илияна Стойчева, не разбира се без нашата съпротива, успя да ни убеди, че светът не започва с нас и че не ние, ще завършим историята (макар да сме от Английската!).

Харесвам училището си заради преподавателите като нея, за които ние сме проект. Те ни учат, че няма елитни училища, а само елитни хора. Затова и продължаваме все така необуздано да тичаме към Марица като към спасение, но после с още по-голяма енергия се завръщаме, да се смеем, да се страхуваме и не спираме да дерзаем. Учим се от грешките, пререждаме се за храна “При Пенка”, крещим, когато някой изгаси осветлението по коридорите вечер, бунтуваме се и се гордеем. Вярваме, че ще живеем вечно и че силите ни ще стигнат да преодолеем света.  Абстиненцията да се докажем, да сме различни и по-добри от останалите, е станала болезнена. А Английската, верен съюзник в ежедневната ни битка с времето, универсализма и абсурда на системата, чувстваме по-близка от всякога. Огън и поезия да удържим фронта имаме достатъчно.