27-годишният писател представи втората си книга „Игра на гъски” под тепетата, получи оферта да пише за Пловдивския театър
„Достатъчно нахално е, че пиша. На 27 години нямам отговори на доста неща, затова задавам въпроси. За жалост обаче, в социалните мрежи е пълно с хора, които се самоизтъкват. Пространството е залято от огромно бездарие и това отказва публиката”. Така представи себе си и втората си книга „Игра на гъски” Йордан Радичков. Зад познатото първо име и фамилия стои внукът на известния български белетрист и драматург. В интригуващо откровен разговор с писателя Александър Секулов в рамките на литературен клуб „Спирт енд спирит”, внукът на автора на „Суматоха” разказа за първите си литературни опити и появата на двете си книги, за редакторите и издателите си, за читателското образование покрай литературните класики.
Радичков-внук отбелязва, че писането осъзнато се появява, когато бил на 19 – първокурсник по българска филология в Софийския университет, но то не е било предопределено.
„Всичко в изкуството трябва да се прави по вътрешна необходимост. Пиша само, когато се чувствам щастлив, но винаги разказите се получават доста мрачни. Трябва да сме внимателни и много отговорно да подхождаме към истините, които изповядваме. Ако умееш да слушаш, научаваш потресаващи истории“, казва Йордан. Самият той е убеден, че до писането се стига с много четене. Колкото повече човек се занимава с едно изкуство, толкова повече се вдъхновява.
На въпрос дали фамилията продава, той със смях разказва, че много хора са си купили книгата му, мислейки че е на дядо му.
„Никога не съм имал амбиция да вървя по нечии стъпки. Никой и не го е очаквал от мен. Ясно е, че писател като Йордан Радичков се ражда веднъж на столетие. И това ме освобождава от очаквания или желание да се сравнявам. Всъщност, Йордан Радичков е много непознат автор. Много хора са с претенции, че го познават, но се питам има български автор, който е добре помнен и изчерпателно четен”, каза Радичков-внук.
Младият писател обаче се гордее с факта, че е намерил собствения си път и е усетил пулса на своите си истории. Не се взема твърде на сериозно и се държи с уважение към хората. Казва, че идеалният читател е баща му, който никога не му спестява критиките.
