С военен ритуал, поклонение, тържествено слово и полагане на венци и цветя в Пловдив бе почетена 146-та годишнина от героичния подвиг на българския поет и революционер Христо Ботев. Церемонията за Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България се състоя пред паметника на националния ни герой в Цар-Симеоновата градина.
Строят бе приет от генерал-майор Явор Матеев, командир на Силите за специални операции и началник на Гарнизон Пловдив.
Слово по повод 2 юни произнесе директорът на Драматичния театър и носител на специалната награда „Пловдив” за изключителни постижения и цялостен принос в областта на изкуството и културата за 2021 г. Кръстю Кръстев.
Участие в церемонията взеха Военен духов оркестър, представителни формирования на гарнизон – Пловдив – почетна рота и венценосци и комитет „Родолюбие“. Десетки пловдивчани положиха венци и цветя пред паметника на Ботев.
Слово на Кръстю Кръстев:
Скъпи съграждани,
в пантеона на България светят със златни букви думите, написани от Христо Ботев до съпругата му Венета: “Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…“
Обръщам се към Вас за секунда да размислим върху съдържанието на тези думи. И до кого е това послание: само до любимата жена или и до всички нас, днес, сега?
После родината е всичко останало, ни казва онзи, чийто поглед не издържаме, чиито думи са въглените, които ни парят и изгарят.
В този ден, когато слънцето на историята е спряло и сърдито пече, ние трябва да се изправим срещу този въпрос: как така всичко се измени и всичко стана по-важно от родната ни земя?
Как така престанахме да говорим за родината като за свещен дълг на всеки осъзнат българин?
Как така престанахме да мислим за нея като смисъл и цел на живота ни?
Как така да си родолюбец се превърна в повод за насмешка и кисели физиономии?
Как така не само престанахме да използваме думата „Родина“, но и започнахме да се срамуваме от нея, сякаш произнасяме нещо неприлично?
Как така не само престанахме да обичаме родината си, но и започнахме да я мразим – изобретателно, с наслаждение, с упоение, бих казал?
Как така състезанието да се окичи всичко родно с отрицание стана доходно и модно?
Как така да се пренаписва историята, да се разрушават пиедестали, да се забравят герои, да се внушава родов нихилизъм стана цел на учебници и всякакъв вид литература?
Как стигнахме дотам, че започнахме в несвяст да противопоставяме понятието Европа на думата България?
Не разбираме ли, че понятието родина е тежестта в основата на националния ни кораб?
Че само тази тежест ни удържа живи в бясното световно човешко море?
На този ден не ни е нужна никаква патетика. Нищо гръмогласно няма да ни свърши работа.
На този ден всеки от нас трябва да се изправи пред въпроса „После родината ли обичам всичко друго?“
И нека всеки от нас да си отговори честно и мълчаливо пред погледа на този, който наистина не умира!
