Иван Ботев работи по дисертация в университета Тойо, която акцентира върху възпитанието на национални ценности и самосъзнание
В Япония децата сами чистят класните стаи, мобилните телефони са забранени, а учебните занимания са от 7.30 до 18 часа
За себе си казва, че се чувства еднакво комфортно, както в Япония, така и в България. Приел е Страната на изгряващото слънце като своя втора родина, където живее вече 10 години. Това е пловдивчанинът Иван Ботев, син на популярния треньор по джудо Ботьо Ботев. След като завършил английска филология в Пловдивския университет, продължава образованието си в Америка.Там среща съпругата си, която е японка, и двамата заминават за Токио. В момента Иван е преподавател по английски във факултета по регионално и международно развитие на частния университет „Тойо” , който е в централно Токио и има 30 хиляди студенти. Преди това 5 години е преподавал в начално училище в префектура Сайтана, където живее от 10 години. Амбициран да промени българската образователна система, Иван разработва докторска дисертация, като акцентира върху възпитанието на национални ценности и самосъзнание.
– Как се стекоха обстоятелствата така, че се озовахте в Япония?
– Четири години учих в Америка. Много от моите съученици заминаха за Германия, а аз отидох в Щатите. Защитих бакалавърска степен в университета на Централна Оклахома. На 22 години обаче се озовах в Япония, защото животът в САЩ не ми допадна. Любовта ми към Страната на изгряващото слънце е от детството ми. Баща ми Ботьо Ботев е треньор по джудо, има много медалисти и до днес продължава да обучава деца. Вкъщи винаги е имало нещо японско, винаги е имало екипи и черни пояси. И аз съм тренирал. Чувствам се толкова комфортно в Япония, колкото и в България. Тя ми е втора родина. В Япония са съпругата ми и двете ми деца – дъщеря на 5 години и син на 3.
– Кое ви провокира да съпоставяте образователните системи на Япония и България и да се опитате да привнесете добри практики от Изтока у нас?
– Работил съм и в начални, и в средни училища в Япония. Родителите ми пък работят в тукашно основно училище и имам поглед какво се случва. Деканът на факултета по регионално и международно развитие на университета „Тойо” ми предложи да ми стане научен ръководител. Започнах да правя докторантура на тема социално приобщаване, но не хората в неравностойно положение са фокус, а обикновеният ученик. Между 2 и 4 милиона са българите в чужбина. Оттам тръгна идеята за националната принадлежност. В Япония има разработени специални книжки като допълнителен учебен материал- моята общност, моя квартал, моята улица. Книжки на такава тематика, които са лесно достъпни. И по време на един урок , преподавателят може да използва съответната тема от книжката. Моята теория е, че по този начин ще се породи чувство за принадлежност, децата по-лесно ще разберат кои са корените им. Такива книжки има в различните държави. Те показват как се променя родният край, какво се случва с природата, как живеят различните поколения и раси живеят заедно в мир и разбирателство.
– Вие вече сте посетили учебни занимания на пловдивски ученици и имате впечатление как са работи в начален курс.
– Да. Разговарях с преподаватели и те харесват идеята, смятат, че може да се включи към учебния материал. Бяха ме поканили на един час, в който децата бяха правили колажи от снимки, изрезки от вестници и списания за своя роден край. Значи има интерес. Идва въпросът с финансирането. Има успешни практики, където книжките се създават от децата и техните преподаватели, може да участват родителите. Когато децата се включат, те се превръщат в съавтори и това ги мотивира. Другият начин е да бъдат направени от професионалисти – , местни писатели или илюстратори. Мария Шнитер и Владо Янев, които са доказани преподаватели от Пловдивския университет, виждат потенциал в идеята. Аз трябва да напиша дисертацията си, да я защитя и чак тогава може да бъде приложена.
– Видяхте как изглежда пловдивска класна стая и как общуват днешните деца у нас. Ако трябва да направите сравнение с Япония, какви са разликите?
– Има големи разлики. Най- голямата е може би дисциплината. Ще ви дам два примера. Децата идват отвън с маратонки, а в училище се преобуват с други маратонки, с които ходят само в сградата. Чистачки няма- децата сами си почистват училището- класната стая, коридора, салона. В училище децата не ходят с телефони – до гимназията родителите на повечето деца изобщо не им купуват. Ако родителят се интересува от детето си , може да звънне в училище и да попита за него. Учебният процес е така устроен, че ученикът е зает през целия ден- започва в 7.30 и свършва в 18 часа. След 16 часа се занимават със спорт, изобразително изкуство или музика.След 18 часа децата отиват на частна занималня или на някакви уроци, в квартала където живеят. Това продължава до 21-22 часа. По този начин се губи връзката между родители и деца, но се научават на невероятно дисциплина и самостоятелност.
– Какво се случва, ако учител удари ученик или обратно?
– И двамата ще трябва да си търсят ново училище. Един мой колега беше стреснал ученик. Беше ударил дъската с ръка , близо до главата на ученика. Седмица по-късно той вече не беше в училището, трябваше да си търси работа и в друга префектура.
