Ученето е процес на правене. За да учите добре, трябва да сте в необходимото състояние на духа и да можете да контролирате вътрешните си нагласи. Тезата е на психолога Сид Джейкъбс, която е подробно развита в книгата му „Как да учим децата да учат – за да успяват“, чиято премиера бе снощи в Пловдив. Книгата на американеца е ориентирана към родителите, които искат да насочат децата си в правилната посока, тя всъщност е наръчник, който стъпка по стъпка да им помогне да научат децата си как да учат. Изследването е приложимо и в класната стая, т.е. може да бъде помагало за учители. Към обясненията са приложени упражнения, насоки, списъци за проверка и напътствия.
Сид Джейкъбсън има докторат по клинична психология, експерт е в областта на невролингвистичното програмиране повече от 35 години и прилагането му в образованието. Автор е на първата книга на тази тема. Обучава и консултира професионалисти, учители и родители по цял свят, треньор е в болници, училища, бизнес, обществени и частни организации.
-Вероятно имате ваша лична история, която е дала повод да изследвате този проблем?
-Когато бях на 6 години, имах ментално болна учителка. Крещеше ми, унижаваше ме пред останалите, провеждаше всякакви психологически трикове с мен. Всички деца бяхме ужасени от нея. Понякога съучениците ми скачаха в моя защита, но нищо не се подобри. Мисълта, че отивам на училище, ме ужасяваше. Станах тромав, появи ми се мигрена. Не създадох в себе си умения да уча, каквито са изградили другите. Училището е знаело за проблема, защото тя е оставяла по едно такова осакатено дете във випуска, който поема. Но я търпяха, докато дойде време да се пенсионира. В следващите години съм имал прекрасни учители. Постепенно се възстанових. Но никога не съм бил блестящ ученик. Може би защото така и не си изградих система на учене. И може би неслучайно впоследствие се посветих на клиничната психология. Първоначално бях социален работник, след това работих в психиатрична болница, в център за подпомагане на семейства с проблемни деца. Обичайно търсих обяснение в средата, семейството, но се оказа, че немалко деца имаха трудности в ученето. Не говорим за очевидни заболявания. Диагнозата „трудности в ученето“ поставях на нормални, здрави деца. Родителите питаха: „Какво не може да прави моето дете?“, „Защо не може да учи?“ Така започнах да изучавам невролингвистичното програмиране. Ученето е процес на правене. Имал съм случаи с деца, които при мен се справяха за 20 минути с неща, които не са могли да постигнат до осмата си година.
-Коя е основната грешка, която допускат родителите?
-Забравят, че има взаимоотношения между тях и децата. И се превръщат в нещо като шефове. Най-лошото нещо, което може да се направи с децата, е да ги накараш да се почувстват като жертва, обект на работа с нея. Това кара детето да намрази ученето. Моят съвет е да слушате какви думи използват вашите деца. Разговарял съм с много родители и на въпроса „Какво е вашето дете?“ те казват: „Ужасно“. Е, щом твърдите това как очаквате да му помогнете. И ги съветвам първо да поработят върху взаимоотношенията си.
-Какво съветвате възрастните, които не знаят как да мотивират децата?
-Такива хора не би трябвало да са учители. Днешните преподаватели са много по-добре по-подготвени от преди. Но те преподават теория и приложение на тази теория. Би трябвало обаче да се обръща по-сериозно внимание на взаимоотошенията с учениците. Най-добрите учители са онези, които оставят в съзнанието на своите ученици пълен комплект от образи, звуци и чувства. Първото нещо, което децата трябва да научат, е как да управляват емоционалното си състояние. Те не бива да са уплашени или уморени, когато учат. Затова трябва да умеят да управляват вътрешните си нагласи.
-Как да заинтригуваме детето, ако материята е скучна, а задачите трудни?
-Първото нещо е да се осигури подходяща среда за учене. Да разберат и защо трябва да учат даден материал, а не да са с усещането, че обучението е далеч от тях. Затова трябва да е свързано с реалния живот.
-Да намират практическо приложение.
-Абсолютно. Има някои моменти в процеса на учене, когато не могат да намерят приложението. Но щом бъде създадена подходяща среда и система на учене, може да се получи така, че учениците да са заинтересовани.
-Имате огромен опит, какви са наблюденията ви – еднакви ли са децата в различните точки по света?
-Не съм виждал деца, в които да няма естествено вградено любопитство да учат. Някои са по-щастливи, че са в подходяща среда, която им позволява да учат. И те успяват. Най-важният проблем е как да се управлява ученето. Децата във Финландия имат къс учебен ден, нямат домашни, имат много по-дълги ваканции. Но средата, която е създадена около тях, е подхранваща да учат.
–Затова постигат най-високи резултати на международните тестове.
-Да. Не смятам, че трябва да натъпкваме главите на децата с информация, за да бъдат успешни. Спомнете си колко неща сме учили навремето, които не са ни били нужни. Преди време при мен дойде баща на 7-годишно момче и заяви, че детето му изобщо не разбира това, което чете. Бил един от най-добрите четци в краса, но ако го попитат за смисъла, отговаряло, че няма никаква представа. Всеки път получавал 0 точки на тестовете. Помолих да го доведет при мен с две книги от училище – едната с картинки, а другата – само с текстове. Бях впечатлен от момчето, защото говореше като 12-годишен. Но се уверих, че наистина не разбира смисъла на текстовете. При изречението: “Кравата прескача оградата” го попитах знае ли какво е крава и какво е ограда. То, естествено, каза, че разбира. Тогава го накарах да си представи ситуацията, след което му показах картинка, която изобразява същото. И то каза: “Ама това ли било?” Питам се как е възможно в училище да не са разбрали какъв е проблемът. Поставих задача на бащата и на сина и след две седмици, при втората ни среща, се оказа, че детето е получило 85% на последния тест. Представяте ли си?
