С изложба на плакати и снимки, както и с литературни есета на тема “Моят Пловдив” Модерна академия на изкуствата “Синдикат” закри своята учебна година. По време на публичните изпити учениците от различни пловдивски училища, презентираха сътвореното от последните месеци. Част от изпитите бяха на тема “Дадаизъм”, “Футурализъм”, “Експресионизъм” като стилове в литературата. Избралите модул „Екранни изкуства” показали откъс от свое тв предаване, посветено на темата „За какво мечтаят младите”. Те са имали възможност да направиха няколко издания в ПОТВ при ръководителя си Евгений Тодоров, а в предаването “Акценти” водили сами. Анализ на музиката през изминалата 2017 година направиха изучавалите модул „Поп и рок музика”.
2017-2018-та е седмата поредна учебна година на “Синдикат”, в която 98 ученици от ЕГ “Иван Вазов”, ЕГ “Пловдив”, Математическа гимназия, Гимназия с хуманитарен профил, СУ “Патриарх Евтимий”, Френска езикова гимназия, Търговска гимназия, Художествената гимназия, Националната гимназия за сценични и екранни изкуства, СУ “Черноризец Храбър” изучаваха избраните от тях програми, които надграждат образованието в училище. Обучението на учениците от 8. до 12. клас е безплатно, целта е участниците да получат основна обща култура и умения, свързани с модерните културологични, философски, мисловни и комуникационни дисциплини.
“Синдикат” вече започна записванията за осмата си учебна година, която стартира през октомври 2018-та. През пролетните и летните месеци са планирани публични лекции и участия в инициативи на града.
Задачата на ателиего по творческото писане бе есе на тема “Моят Пловдив”, по която писаха 12 гимназисти. Предлагаме ви два от текстовете.
Моят Пловдив
Божидар Савов, СУ „Патриарх Евтимий”
Пловдив е чудат и странен. Може да бъде определен и като краен – подреден и разтурен, чувствителен и груб, обичащ и мразещ. Цяло приключение е да го опознаеш. Аз го правя цял живот и сега ще ви кажа какво знам за него.
Пловдив е изключително добър домакин. Винаги има с какво да те посрещне. Все се случва някакво събитие. Може да е маратон, концерт, изложба, футболен мач, нощ на музеите, пазар на занаятите или нещо коренно различно. Пловдив все ще намери начин да те развлече. Освен това е и много добър готвач. Предлага всичко – от ориенталска кухня, до италианска паста или ход-дог с домашна туршия. В менюто му присъства както гурме, така и бързо хранене. Няма да останеш гладен при него. Няма и да те остави да спиш на улицата. Хостели, никнещи като гъби, има навсякъде. А цените в повечето са символични.
Всички тези услуги – забавления, храна и подслон, се предлагат на една разходка разстояние. Моят приятел не е особено голям и бързо можеш да намериш това което търсиш, дори да не говориш български. Пловдив поназнайва няколко чужди езика, така че когато и където да го заговориш, той може да те упъти.
Времето тече странно в Пловдив. Може да е неочаквано бързо, но и абсолютно спряло. Гледайки залязващото слънце, бавно потопяващо се в хоризонта, сгушен на някое тепе, няма да усетиш бълбукащия град под краката ти, пропит със страст и вълнение. Лесно е да се влюбиш в Пловдив. Малките кътчета с романтика са много. Дори да се шляеш безцелно пак ще се натъкнеш на тях – невероятните къщи на Боян Чинков или Светослав Грозев, многобройните разкопки и открития от римско време, парковете, градинките и поляните. Навсякъде се крият изненади.
Но Пловдив може да бъде и неприятен. Облечен в ожулени фасади и ронещи се тухли, той е отблъскваща гледка. Да не говорим за изтърбушените казани, бесният трафик, разклатените павета и продупчените пътища. А почти нищо не прави Пловдив за това, освен да мрънка. Най-много да разкопае тук и там, за да ти се наложи да заобикаляш. Да облепи някоя сграда в скелета, без да ти каже колко време ще е така. Занемарените къщи или биват оставени да мухлясат или биват реставрирани абсолютно некадърно, с елементи несъответстващи на времето или стилът и цветови гами без никакъв вкус. Жалък е почти всеки ремонт в Пловдив.
Ами крайните квартали, където свободно се разхождат селски животни, хора спят под мостове, вонящи на урина и мърша. Графити по културни ценности, антични разкопки и стари къщи. Това е грозното лице на Пловдив. Като се разминаваш с него по улицата те гледа накриво, сякаш ще те нападне. Можеш да го питаш какво не одобрява в теб, какво не е наред, но едва ли ще ти кажи. Едва ли знае. Пловдив може да бъде агресивен, но не от злоба или снобизъм. По-скоро от страх.
През всичките 24 000 години, в които е живял Пловдив, Марица е текла бавно под него, а тепетата не са мърдали. Има белези от всички му периоди навсякъде. Почти неусетно те са си проправяли път през времето, за да оставят споменът за съществуването си. Само през последните 100 години, той е бил пункт за обединение на държавата, минал е през 4 форми на управление, загубил е няколко тепета и съвсем на скоро бе избран за Европейска столица на културата. Пловдив се променя по-бързо от всякога и това го плаши. Независимо от това той продължава. Прави много грешки по пътя си, но не се отказва. Учи се.
Пловдив е в прогрес и за това го обичам. Не познавам друг град така в детайли. В чупки, кривини и прави, постоянно мърдащ, оставящ ми да откривам нещо ново всеки ден – нова история, нов път, ново предизвикателство. Той никога не спира. Това е моят Пловдив.
Моят Пловдив
Ивелина Панушева – Хуманитарна гимназия
Сигурно сте чували за опита на Нютон или за явлението дисперсия? Може би, когато сте били на седемнадесет и физиката не е била приоритет в живота ви. Дисперсия е явление, което преминавайки през прозрачна призма, бялата светлина се разлага на съставящите я монохроматични, но с различни честота снопове. Ако още не можете да си го представите, се сетете за корицата на албума на Пинк Флойд и веднага ще си спомните за какво става дума. В каква връзка го казвам? Цял ден съм в търсене за моя град. Какъв е той наистина? Бях се отчаяла, че съм незряща и глуха за това, което е, но така и не разбрах, че Пловдив е бялата светлина, аз съм триъгълната призма, а сноповете светлина на които се пречупва са моите думи. Сега ще видите явлението дисперсия. Това, което пиша, може да не е пълната истина, но аз съм само триъгълна призма и пречупвам. Явлението дисперсия започва сега.
Пловдив не се вижда, нито се чува, нито може да го вкусиш на небцето си. Опитах да видя улуците, да чуя колите, дори звука на светофара, да докосна пейките в парка и да подуша въздуха в кварталите. Разбрах – Пловдив се усеща дълбоко в костната ти система. Пробива те, докато не достигне до вътрешното ти същество. Сраства се с теб, той е в ДНК-то ти, той е миналото и бъдещето ти. В една опорна точка- ти. Аз съм Пловдив. Ти си Пловдив. Те са Пловдив. Мога да изредя всички лични местоимения. Пловдив е част от цялото и самото цяло, както и ние всички останали-аз, бабата от третия етаж, гълъбът в парка, асфалта на булеварда. Чувствам се свързана. Усещам една сребърна нишка, която здрава се е оплела между нас и ни държи заедно колкото и да не забелязваме или да не искаме да забележим.
Ще започна първо с жалките ми опити да използвам сетивата си, за да разбера кой е моят Пловдив. Опитах да поема всичко възможно с очите си. Тревата ми се стори някак различна, дори небето. Сякаш си погледнал някой за първи път и си разбрал, че има някаква точица в очите му, която не си забелязал преди, но очите ми не можеха да дадат пълен оглед на всичко. Дори да се кача на високата точка в този град, нямаше да успея да обхвана целия кръгозор. Исках да погълна всичко, но не можех.
За ден се опитах да вляза в ролята на сляп човек. Сложих слънчевите очила и почнах да чувам. Можете ли да повярвате, че за първи път чух вятъра?! Чух колите, автобусите, детския смях, дори гугукането на гълъбите. Чух музиката в кафенетата и въздишките на хората. Това обаче не беше Пловдив. Той не се чуваше. Не беше това.
Реших да пробвам чрез докосване и започнах да разчитам на кожните си рецептори. Съсредоточавах се върху прегръдките, докосвах повърхностите на асфалта, листата, стъклените витрини по главната. Това не беше Пловдив. Не можех да го усетя.
Реших да ползвам небцето си. Купих си баничка от баничарницата зад ъгъла в квартала. Ядох сладолед от магазина до училище, дори реших да опитам листо от дърво. Пловдив не може да бъде вкусен.
Бях в пълно отчаяние. Живея в Пловдив от 18 години. Бях сляпа- не можех да видя. Бях глуха- не можех да го чуя, не можех и да го докосна, дори да го вкуся.
Тогава осъзнах, че не мога да опиша нещо и да го свържа логически, Пловдив трябваше да се почувства. Трябваше да гледам отвъд всичко, да чувам това, което беше за чуване, да докосна нещо, което не можех. Тогава осъзнах, моят Пловдив беше сребърна нишка. Той ме свързваше с мен, с хората около мен, с хората преди и след мен. Пловдив е минало и бъдеще течащо по вените ми. Кръвоносните ми съдове не бяха достатъчно, за да го поберат. Всички останали също го носеха в ДНК-то си. Това е моят Пловдив- връзка, която не усещаме, но винаги е с нас.
За да обобщя, Пловдив не беше просто град за живеене, не може да го видиш, да го вкусиш и да го чуеш. Пловдив е състояние и можеш да го усетиш. Пловдив е безсмъртната нишка, която ни държи заедно и завинаги.
