Учителят по география на английски Елена Иванова е кадър на 15-я випуск и вече 33 години преподава в гимназията
Кирковец на сянка не седи, сянка прави. Тази крилата фраза се пренася от поколение на поколение като емблема за безбройните възпитаници на емблематичната Английска гимназия. На 2 юни пловдивското елитно училище, дало на страната министър-председател (Жан Виденов), главен прокурор (Сотир Цацаров), писатели, издатели, режисьори, именити лекари, учители, инженери, архитекти, финансисти и IT специалисти, празнува своя 60-и юбилей на Античния театър.
Партийно посещение на високо ниво през пролетта на 1958 година става повод да бъде създадена гимназията. Делегация, начело с първия човек в партията и правителството на Германската демократична република – Валтер Улбрихт, идва в Пловдив и след това се заражда идеята за немска езикова гимназия. Първоначално смесената гимназия с преподаване на английски и немски се помещава в сградата на Семинарията, която се е ползвала от Спортното училище. В продължение на 44 години начело стои Любен Христов, който е директор до 1992 година.
През есента на 1976 г.гимназията се мести в сегашната си сграда. Свидетел на първата копка, направена две години по-рано, е и Елена Иванова. Тогава ученичка в 15-я випуск на Английската. 33-годишната й професионална кариера е неизменно свързана с емблематичното училище, в което преподава и до днес. За миналото и настоящето разговаряме минути след изпращането на 56-я випуск.
-Ако се върнете в годините назад, как ви изпратиха на бала?
-Изпратиха ни също толкова тържествено. Имаше хора, както и сега. Миналата година празнувахме 40-годишен юбилей от завършването с моите съученици. Няма как да забравя пламенното слово на директора Любен Христов, който беше огнен човек. Негова е крилатата фраза: „Кирковец на сянка не седи, сянка прави“. Знаете, че първоначално гимназията носеше името „Георги Кирков“.Кирковци бяхме възпитавани в невероятна амбиция да търсим новото, да правим най-доброто, на което сме способни.Това завещаваме и днес.
-Изпитвате ли носталгия към онези години или по-скоро си спомняте с усмивка за бунта на младостта?
-Човек винаги изпитва носталгия към младостта. Независимо от изключително строгата дисциплина, униформите, железния режим в общежитията, бяхме невероятно сплотени. С всичките си съученици поддържам връзка. Ние сме като едно голямо семейство. Изпитвала съм невероятното усещане в чужбина, където не познавам никого, в един момент край мен да се окаже възпитаник на Английската. С който не се познавам пряко, но който е готов да окаже съдействие, да помогне. Това ми се случи в Япония. Кадрите на тази гимназия наистина са навсякъде по света.
-Вие сте възпитаник на 15-я випуск и сте учила в старата сграда, където е сниман и култовият филм „Вчера“.
-Да, там започнах. Като всички млади хора, и ние се бунтувахме срещу правилата. Имахме тъмносини барети, които задължително трябваше да носим. В автобуса обаче никой не искаше да го виждат с тях, така че ги държахме по джобовете и ги слагахме, когато приближим входа на училището. Както е сега с вратовръзките. В сегашната сграда се преместихме, когато бях в 10 клас, така че аз се дипломирах в новата. Присъствала съм на първата копка през 1974 година. Сякаш беше вчера. Времето лети.
-Ако трябва да направите сравнението преди и сега?
-Времето е съвсем различно. Тогава нямахме тази информация, с каквато разполагат сегашните младежи, като пък техните техническиумения. Те са други и това е нормално. Не казвам по-лоши или по-добри. Аз съм много щастлива и доволна с моите ученици.
-Как се случи така, че се върнахте обратно в гимназията, след като се дипломирахте?
-Обичах много географията. Имах невероятни учители, които ме запалиха по предмета, а той дава много висока обща култура. Като завърших смятах да ставам професионален пътешественик, изобщо не съм имала планове за учител. Оказа се обаче, че моят преподавател по география на английски е пред пенсия и аз дойдох на неговото място, защото не се намират лесно такива кадри. И останах 33 години. Или общо 38 в гимназията. Няма как да не я чувствам като мой втори дом. А сега и синът ми учи тук. Тази година завършва 10. Клас. Понеже има интерес към програмирането, му предложих Математиката гимназия, но той категорично заяви, че ще учи в моето училище. Може би, без да искам, съм го заразила. Разбира се, не съжалява.
-Не му ходатайствате за оценки.
-В никакъв случай. Даже, да си призная, не ходя и на родителските срещи, защото в същото време имам и аз.
-Незабравимият ви колега?
-Всички се уважаваме, но най-близки са ми учениците, които в момента са мои колеги – около 12 души. Разбираме се с един поглед. Те са ми най-добрите приятели. Имаме невероятна спойка, защото не ни е безразлично какво се случва с училището. Няма как – възпитавани сме тук. Аз съм щастлив човек, защото, когато дойдох ме посрещнаха моите учители. За всяко нещо можех да се обръщам към тях и се чувствах сигурна и спокойна. Сега вече аз съм в тази позиция. Малко по-сложно е ти да даваш съвети.
-Какво ви е най-трудно днес, когато влезете в клас?
-Да ги мотивирам. Аз обаче имам едино предимство – когато им кажа, че съм завършила гимназията и сме от едно и също семейство, респектът е по-голям. Много се уважаваме. Е, имало е провинения, но запазваме чудесни отношения. Непрекъснато получавам покани от випуски, които празнуват пета, десета, двадесета годишнина от завършването. И съм щастлива да ги вида успели.
