“Аз грабвам сърцето си – огромен леден камък и чакам, готов за бой. Горко на меките чела“. С тези думи на Гео Милев, писани сякаш за Ботев, бе дадено начало на честването на 169-тата годишнина от рождението на поета революционер. Днес Пловдив също се поклони пред паметника на автора на „Моята молитва“ в Цар- Симеоновата градина.
В ритуала, организиран от Община Пловдив, участваха почетни формирования от Пловдивския гарнизон. Политици, общественици и представители на градската управа поднесоха венци и цветя.
Слово за делото и живот на великия българин произнесе писателят, поет и драматург Александър Секулов:
Братя и сестри българи. На този ден не е важно какво ние мислим за Ботев, а какво мисли той за нас. Мнозина ще кажат как така, нали той отдавна е мъртъв. Ще ви отговоря с неговите думи: “Жив е той, жие е!” И не ние се взираме в каменното му лице, а той ни следи с огнения си поглед. Следи ни неговият дух – духът на поета.
Клишето от учебниците казва, че Ботев е преди всичко революционер, сложил кости в темела на националната свобода. Клишето винаги осакатява. Ботев е преди всичко поет. Истинският поет е глас на вечно сбъдващи се национални пророчества. Затова в българската история робините винаги ще пеят своите тъжни песни, а слънцето ще е спряло. Твърде удобно е да го възприемаме само като герой, като саможертва, като мъртъв камък. И много по-трудно е да го мислим като вечно жив, като поет, чието слово очертава високите граници на националния морал, на народната съвест. Да се прекланяме пред мъртвите поети е лесно, трудно е да живеем с живите, да ги чуваме и разбираме, да ги следваме, ако щете. Българската история е пълна с мъртви поети именно заради това – убива ги общият дух на презрението към артистите.
Какво би казал поетът Ботев за днешна България, в която да си слуга на политическа партия е по-важно, отколкото да имаш свободна воля, независим ум, критична позиция. Какво би казал поетът Ботев, когато цели поколения се пропъждат по тази тежка чужбина да ходят да се скитат немили, клети, недраги. Как стана така, че построихме и живеем безропотно в държава, която е напълно обратна на онази, за чиято свобода загина той. Как стана, че предпочитаме мъртвите паметници пред живите поети.
И сега, когато сме изправени пред тежкия му поглед, не си мислете, че ни се радва. Ясно трябва да се каже – не може да построим храм без камъни, но и нищо не държи камъните на една национална сграда така, както духът на поетите, на артистите, на онези, които предизвикват злорадите дюдюкания на домораслия еснаф. И ако искаме след две години да имаме моралното право да сме културна столица на Европа, а не само да си кичим с нейната емблема, нека се погрижим за артистите, дали толкова много на вечния дух на Пловдив. Нека направим образователни програми, които ще представят тези творци на поколенията млади ученици. Нека се научим да живеем с живия дух на поета, а не само с каменния му образ.
