Родителят няма право да каже: „Предавам се, бях до тук!”, смята Илияна Калинова
Скуката е най-пагубното нещо за децата, но никой не ги учи как да управляват времето си
Илияна Калинова е председател на сдружение „Проактивност”, психолог в Общински детски комплекс, кариерен консултант и един от шестимата посланици на мобилност у нас. Любимите й теми са свързани с мотивирането на тийнейджъри в тяхното личностно развитие и откриването на пътя им в живота, както и усъвършенстване на личностни компетенции и поведенчески умения. Вярва, че те притежават невероятен заряд и ресурси, за чиято реализация се стреми да помогне.
-Ваканция е, но агресията сред тийнейджърите явно не се влияе от това. Бой до кръв на улицата, неправоспособни непълнолетни шофьори сядат зад волана, а сега и покемон вълна ни залива. Отново ли родителите трябва да виним за случващото се?
-Има два възможни варианта. Идва ми на ум притчата за бащата пияница, който имал двама сина. Единият станал заклет трезвеник, а другият – върл пияница. Като ги попитали защо, те дали един и същи отговор: „При такъв баща какъв да стана”. Единият видял негативите, а другият решил, че няма смисъл да се бори. Не всичко е предопределено. И не всичко е само и единствено в ръцете на семейството. Има една древна китайска поговорка, че, за да се възпита едно дете, е нужно цяло село. За да има пред себе си всички модели. Понякога улицата е много по-силна и родителите не могат да се противопоставят. Да, те не са безгрешни, до често пъти са безсилни да се преборят. Но винаги семейството трябва да дава най-доброто от себе си. Да си обича безкрайно детето и да стои до него. Децата неизбежно минават през тежки периоди, свиват по криви пътища, преживяват драми, но трябва да знаят, че имат подкрепа. Родителят няма право да каже: „Предавам се, бях до тук!” Нека да опитва, а не да вдига ръце с оправданието, че е пробвал всичко и вече е безсилен. Тийнейджърската възраст с това е най-опасна – че на тези години опитват всичко.
-Вие имате дългогодишни наблюдения и опит, как са се променили съвременните тийнейджъри или симптомите са едни и същи?
-Няма как да са по-различни. Времето, в което живеем, е различно и това дава отражение. Тази виртуална реалност, в която много от тях живеят, е бягство. Потапяйки се в света на мрежата, за тях всичко става много по-лесно. С едно натискане на копчето излизаш от играта, с едно натискане на бутона вече си в друга група и ти се задоволяват различни потребности. Караш кола, катастрофираш и започваш наново.
-Наистина ли не могат да осъзнаят виртуално от реално и че да убиеш на пътя не е като да убиеш в играта?
-По дефиниция могат. Но виртуалното пространство постепенно изгражда навици на едно различно поведение. Настъпва объркване. Нормално е да поиграеш малко, всеки го прави, но не бива да се прекалява.
-Както се случава сега с лова на покемони, каквато е най-новата мода не само сред учениците.
-Играта набира скорост, като постепенно завладява свободното време на все повече тинейджъри, но и на по-възрастни. Pokemon Go вече предизвиква нещо като истерия в цял свят, а вече има и първите случаи на хора, загубили живота си.Сега израства поколението Питър Пан никога не пораства – поколението на 30-годишните. Играят си, забавляват се, отговорностите са им чужди. А би следвало някои от тях вече да са станали родители. Наскоро четох изследване кога децата напускат семейното гнездо. Нормално е това да стане, когато завършат училище. Най-късно в целия ЕС дома напуска българският мъж – чак на 30 години. В другите страни това става още на 18. Така си отглеждаме лентяи. Които, от нямане какво да правят, предизвикват сбивания. Забавляват се като буйстват, нараняват. Те не са правили нищо съзидателно до този момент. Ходили са на училище от време на време. На масовия младеж не му хрумва, че трябва да е полезен, единици се занимават с доброволчество. Нека се запитаме колко от тези младежи имат задължения вкъщи.
-Доколко социалният статус на семейството има значение как ще се развие детето?
-Решаващ е. Децата от по-заможни семейства, където се смятат, че образованието е ценност, намират занимания през лятото , търсят курсове, уроци, лагери. На тези деца им се внушава, че трябва да имат много умения, за да успеят, и че бъдещето им зависи от самите тях. Другата крайност са тези, които нямат особени умения, а се жалват, че не им се предлага нищо. Скуката е най-пагубното за едно дете, нищоправенето. Никой не ги учи как да управляват времето си. През изминалата учебна година правихме анкета с общината какво пречи на учениците да си организират свободното време. Освен традиционните отговори, че са много заети, много ме шокираха признанията: „Нямам мотивация”, „Липсва ми решителност”, „Не умея”. Трябва да им помогнем на тези млади хора, които се страхуват да не бъдат отхвърлени. Това се учи с няколко тренинга.
-За по-големите ваканцията е подходящо време да поработят, за да си изкарат джобни.
-Чудесно е да се работи. Над 16 години трябва да е регламентирано законово. Какво лошо през ваканцията да се потрудиш месец-два, съобразно възрастта. Много момичета са ми споделяли, че се ориентират, например, към детските центрове, където ги наемат за аниматори.
-Психологията се оказа една от най-предпочитаните специалности във вуз, които се напълниха най-бързо, при това с висок бал. Как си го обяснявате?
-Младите хора много искат да помагат, да са в подкрепа на другите. Но за съжаление няма какво да работят след това. Според мен всеки район трябва да има център за психологическа подкрепа. В Германия тези консултации дори са включени към здравната каса. Но у нас никой не се грижи за психичното здраве на нацията.
