11-класничката от ЕГ “Иван Вазов” Александрина Димова е победител в националния конкурс за есе “Живеем в земята на Ботев”. Кметът на община Враца Калин Каменов награди победителите в юбилейния ХХ национален литературен конкурс, който се провежда в рамките на Ботевите дни. Организатори са Министерството на образованието, Националният дворец на децата и Центърът за работа с деца във Враца. Тази година са се състезавали 112 есета и 116 стихотворения.
В категория “Есе” Пловдив има и едно място и то е за Величка Зердашка.
Ето и текста на Александрина:
Просрочен наем
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя,
тази земя,
простете, е чужда.
Н. Вапцаров
Земята ни е назаем. Под наем. Не, ние не сме собственици. Даже и стопани не сме.
Не вярваш ли?
Кога си целувал родната пръст? А готов ли си да пролееш за нея кръв? Не за пръстта, разбира се. Не само за нея. За България. За хората. За другите.
Не си готов. Не си целувал. Така си и мислех. А даже не се и срамуваш. За какво си готов да проливаш кръвта си? За кого? Готов ли си изобщо?
Земята може да не е твоя, но ти ще си платиш. Скътал си малко пари.
,, Пари, пари, пари! – рекъл едно време Наполеон I и зяпнал беше да глътне цял свят; пари, пари, пари!” – написал е преди време собственикът. Не ще го съблазниш с пари, съвременни Наполеоне! Какво, само лудите ли са наполеоновци? Тогава сигурно си луд. Погледни се само – зяпнал, точиш лиги и искаш ако не да глътнеш, то поне да завладееш света. Да, този лъскав, богат, необятен свят те привлича неустоимо. И ти тичаш към него, гониш го. Упорито се катериш към своя връх – върха на света, мястото с гледка към цялото ти бляскаво царство. Безумен Сизиф!
За щастие(повече твое, по-малко мое) Ботев няма да възкръсне. Иска ми се, но не би. И така е по-добре, защото ако имаше само едно ,,с” в края на малкото му име, не знам как такива като мен биха му обяснили защо земята, с която той слял е кръвта си, пустее. Къде е народът? Ето, утре-то, в което войводата вложи живота си, е тук, ухилено ехидно. Къде е народът?
Неблагодарно захвърля онова, за което други са платили непосилна за него цена. Бяга и се крие. Идеали? Свобода? Опазил го Бог от борба!
И защо му е на Ботев да възкръсва? При кого да се връща? Обвивката е друга – сменили сме си кожата, но нравът май е същият. Картинката ще му бъде позната до болка: шепа съмишленици и купища страхливци. Човечеството напредва, но ми се струва, че народът не е мръднал много напред за век и половина.
Той даде живота си за нашата Свобода…
,,А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислим, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса… Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направим. Слава богу и дяволу, природата не ни е обидила, нито умствено, нито физически, защо следователно да седим на припек и да плачем, че петлите ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова и аз се покаях. […] … големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти, тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от славата на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месецът за рогата”
Сто и четиридесет години след написването на това писмо продължаваме да сме на кокилите. Тичаме към върха.
Аз се разкайвам. Срамувам се.
Защото на тази кръгла годишнина вместо да се отплащаме, ние предлагаме да заплащаме. И това го правят най-щедрите от нас. Другите ще писнат от своите кокили(или по-зле – от купищата!), че пари няма – заплатите не стигат, пенсиите са ниски, мизерия… Да, така е. Не сме богати. Но не всичко е пари, драги. Ботев също е гладувал. На драго сърце.
Ненормалник? Не, идеалист.
Нима е толкова трудно да проумеем, че този наш нагло просрочен наем не е материален? Никога не бихме се сетили! А дълговете се трупат…
Кога ще съберем достатъчно идеали, за да го погасим? Докога ще го влачим из калта на канавката, закачен с мръсни железни вериги на крака и кокили?
Свобода. Борба. Любов. Омраза, ако искате! Само не апатия! Само не безочие. Само не робски сън и овче спокойствие. Не слепота!
Какво, няма място за първите думи в канавката? Извинете, уважаеми, за миг забравих, че според вас идеалите издъхват с икономиката. А България пустее, защото нищо не е останало. Разбира се, Терминал две е входът към бляскавото бъдеще. Качваш се на самолета и оставяш калта зад себе си, някъде долу в далечината…
Но нима забравяте, че тук и сега всички сме в канавката. А тя е кална и противна не защото някой друг е дошъл да я изцапа, а защото не сме я чистили.
,, Всички сме в канавката, но някои от нас гледат към звездите.“, казва Уайлд. Не към онези далечни звезди, които се виждат от кокилите и които ти нашепват, че светът трябва да е твой, че трябва на всяка цена да уловиш месеца за рогата.
Не, някои все още се взират в звездите, които се виждат само като положиш гръб на родната земя. Онези звезди, които обсипват свода небесен и се усмихват на самодивите и юнаците.
Ботев няма да възкръсне, но е съвсем възможно да ни наблюдава от някъде. Кой знае, може би звездите, тези юнашки посестрими, му разказват какво става в родината. Ако той знае как се разпореждаме със земята, която ни завеща, то аз двойно повече се разкайвам и срамувам.
Но…
Все още има как да отмием срама. Трябва обаче да сме всички. Трябваш ми ти. Какво се изисква? Много е просто. Само послушай един Ботев брат по перо и по вяра – Вапцаров:
Стреляй горе, стреляй към звездите!
Нека паднем честни и свободни.
Не карам никого да си купува пушка. Да излизаш сам срещу стихиите не ти е по силите, скъпи ми Наполеоне: аз знам, че съвсем не си Ботев. Вече съм наясно, че и кръвта си не си готов да проливаш. Недей, не те карам да падаш в гроба. Достатъчно е да паднеш от кокилите.
Хайде, положи гръб на земята. Усети пулса. Погледни към звездите. Върни си идеалите. Само така можеш да си платиш наема…
