„Не разбирам приобщаването като насилствен процес“, казва директорът на Регионалния център за подкрепа процеса на приобщаващо образование д-р Катя Стоилова
Катя Стоилова е директор на Регионалния център за подкрепа процеса на приобщаващо образование – Пловдив. Завършила е магистърски степени по история и български език и по психология. Доктор е по специална педагогика. Член на Дружеството на пловдивските писатели.
Разговор на Деляна ЛУКОВА
– Г-жо Стоилова, преди малко повече от месец организирахте дискусионен форум с фокус децата от аутистичния спектър и тяхното образование. Малко след това обществото бе парализирано от случая с изчезването на 12-годишния Александър от Перник, който, слава богу, завърши с хепи енд. Въпреки това обаче останаха много въпросителни.
– Въпросителни няма, има нежелание да се разбере приобщаващото образование или неадекватно администриране на процеса. Дълго липсата на ефективност бе оправдавана с „прелитане“ на ресурсния учител от едно учебно заведение в друго. От 2016 година обаче 81 учебни заведения в Пловдив и областта сами осигуряват подкрепата на децата със СОП. В резултат един ресурсен учител се оказа, че прелита по 17/18 деца, при нормативно разписан максимален брой 12, като съвместява и няколко роли при това. Тоест, проблемът за директорите бил, че не виждат на разположение всеки ден ресурсния учител, а не времето за работа с едно дете. Ето едно неадекватно разбиране на приобщаването. Друг проблем е дежурният отговор за липсата на средства, когато стане дума за назряващи проблеми и възможни решения. Липсват логопеди, педагогически съветници съвместяват и оказване на допълнителна подкрепа на ученици със СОП. Назначаването на помощник на учителя е цяло събитие. За миналата година допълващият стандарт за ресурсно подпомагане за един ученик е 4485 лева + 593 лева за създаване на условия. Тази сума от 5078 лева е допълнителна над стандарта за образование, за всяко дете, в това число и тези, които са на допълнителна подкрепа. Тоест несериозно е да се обяснява как тези средства отивали за отопление на ресурсния кабинет. Не твърдя, че с това могат да се направят чудеса, но при желание от страна на ръководството и адекватно менажиране на процеса би могло да се повиши значително качеството на образование за всички. Вместо това се прибягва до натиск за индивидуална форма на обучение, без да са положени усилия за приобщаване на учениците от аутистичния спектър или до присъствие на детето само за часовете с ресурсния учител, което е имитиране на дейност. С право родителите са огорчени, въпреки че и от тяхна страна не винаги се разбира, че ангажимент по адаптацията на детето към образователната система е общ ангажимент. Родителят има право на свой социален живот, но когато детето намери своя доверен възрастен извън семейството. Защото тревожното дете, детето в криза, е блокирано откъм възможността за каквото и да било педагогическо въздействие. Тогава действията на възрастните се изчерпват с това да опазят живота и здравето му и да осигурят приемлив психоклимат за останалите. Съгласна съм, че образователният процес не би следвало да се изчерпва с това. Искам да си даваме сметка обаче че в подобно състояние би могло да изпадне всяко дете поради някаква причина, и това се случва, тъй че образованието трябва да има своя протокол за реакция. Но ако всяка среща с класа води до съпротива от страна на едно дете, аз бих се запитала какво иска да ми каже то с това. Не разбирам приобщаването като насилствен процес. Понякога хората трудно понасят шума и резките движения в средата около тях, многото деца, много гласове, многото ръце и погледи, за които нямаме обяснение, изглеждат като заплаха. И тогава бих се запитала за ползите. Това, разбира се, не е задължителен елемент при всички аутисти, неслучайно говорим за аутистичен спектър. При всяко дете проявленията са различни и в никакъв случай не може да подхождаме с дежурно говорене и още по-малко с инертно поведение. Решенията следва да се вземат общо, без натиск, от която и да било от страните. Родителите бързо разбират, когато идеята на учителите не е да помогнат на детето, а да се освободят от него. Тогава реагират емоционално и враждебно. Бездушието на системата води до демонстративното им незачитане. Твърдя, че образователната системата има ресурс, няма достатъчно желание. Твърдя и че никой не бива да бъде приобщаван на сила, защото това нарушава правото на индивидуалност.
– В дискусията взеха участие ресурсни педагози и психолози, експерти от РУО и МОН, представители на академичните среди, образователни институции, НПО, родители на деца аутисти. Излязохте ли със становище?
– На дискусията имаше представители на академичната общност, на законодателната власт, на педагогическата и медицинската общност, на МОН, на ЦСОП, на училището за деца с увреден слух, на родителите. Липсваха директорите на училищата и детските градини, които можеха да разкажат къде и защо срещат трудности. А децата с разстройства от аутистичния спектър, които имат медицински документ, защото много не са готови психически за това, са 282, като само в първи клас са 35. Няма как да очакваме, че ще има училище останало встрани от проблематиката. Казвам проблематика, защото дискусията следва да бъде какви качествени варианти можем да предложим за тези деца, а не проблем, защото децата не следва да са проблем за образователната система. Аутизмът е един от казусите в социокултурен план, за който трябва да постигнем обществен договор. В момента няма такъв. Факт са бурните крайни дискусии от страна на педагози и родители. Това пролича и на дискусионния форум. Дори самите родители имат различна гледна точка относно най-доброто за детето им. И мисля, че МОН, чрез нормативната уредба, трябва да даде намери тези алтернативи. Защото, ако едно дете има слухово или зрително увреждане – може да избере специално училище или общообразователно, ако има умствена изостаналост или множество нарушения – може да избира между Център за специална образователна подкрепа или общообразователно училище, но каква е алтернативата пред детето с разстройства от аутистичния спектър, освен приобщаващата, която често се самоопределя като „неподготвена“? Да го броим умствено изостанало или глухо, за да има достъп до специализирана подкрепа? Която всъщност не е НЕГОВАТА, онази, от която се нуждае. Очевидно родителите търсят варианти за щадяща среда дори в неуместни варианти, какъвто беше казусът с „епидемията с оглушаването“ през лятото. Мисля, че специализирани към аутизма възможности трябва да бъдат обмислени от МОН, съвместно с академичната и медицинската общност, за да не се допуска колективно заобикаляне на правилата. В тази посока бяха и предложенията, които направихме заедно с РУО Пловдив. Както и правото на персонален помощник на учителя за децата с разстройства от аутистичния спектър. Казвам персонален помощник на учителя, а не персонален ресурсен учител, защото трудностите, които най-вече споделят образователните институции, са относно социализацията и самостоятелността и не толкова с обучението.
– Актуалните данни показват, че 16% от децата със СОП са с разстройства от аутистичния спектър. Как трябва да се работи с тези деца, какво ги отличава? Кои са ефективните решения, които ще бъдат в полза на обучението им? Говори се, че аутизмът е новата епидемия.
Това са данните за Пловдивска област, не претендирам за тяхната точност в национален мащаб. Факт е, че през последните години нарастват случаите на деца със с екранен (придобит) аутизъм, за което през есента алармира и проф. Иван Иванов – началник на Клиниката по педиатрия към УМБАЛ „Св. Георги“. Това не е класическият аутизъм, но има сходна клинична картина. Често при деца с интелект в норма, дори високо IQ, е много по-благоприятен като развитие. Характерно при тях е автоматизирано произнасяне на думи на английски без езикът да е говорим в семейството. В тази посока ние започнахме кампания през пролетта на 2022 г. като подготвихме образователна брошура и видео клип. Вече сме готови с плакат и листовки, които са част от обединените ни усилия с медицинската общност в лицето на проф. Иванов. Желанието ни е да бъдат разпространени по кабинетите на педиатрите и така да стигнат до родителите. Става дума за това, че родителите на днешните малки деца са самите те деца на дигиталната култура. Понякога не си дават сметка за необходимостта от живото общуване с малкото дете, за да изгради то умения за социални релации. Младостта традиционно отхвърля съветите на по-възрастните, но в този случай става дума за нещо много сериозно. Първият начин, по който човек започва да учи, е чрез имитацията. Телевизорът и лаптопът не се интересуват от това дали си гладен, спи ти се или си тъжен. Ти плачеш, героите се смеят, действието продължава без да те отрази. Една чудесна възможност да си „направиш“ аутистичен модел на поведение. Това е сериозен проблем, върху който обществото ни трябва да се замисли!
