

Всеки от нас е Бог. Бог дава духа си във всяко зачатие. За мен няма зло, а добро и още по-добро. Това сподели снощи в клуб „Петното на Роршах” писателят и режисьор Нидал Алгафари на премиерата на втората част от трилогията си, озаглавена „Аллах, милост нямаш ли?“ Книгата разказва за всичко, което е българско и духовно през периода 1700-1800 година, пречупено през обичаите и малко известните ни неща. В нея се описва и задружният начин на живот на мюсюлмани и християни. Тя е продължение на „Боже, защо Господ лъже“, а авторът обясни, че в момента работи върху третата част, която ще се казва „Аз съм Бог“.
В продължение на пет години Алгафари е събирал исторически материал и се е ровил в документи и архиви. Според него българинът трябва да се гордее с традициите и историята си. Алгафари е категоричен, че думата „робство“ е неадекватна на начина на живот на българите в рамките на Османската империя.
„Никога българинът не е бил роб на никого. Когато прочетете в речника какво значи думата „робство” и се опитате да съпоставите значението с битието на българина, ще разберете какво имам предвид. Роб е човек, който е бил купуван и продаван, който не е имал своята воля, език, култура. Докато българинът е имал всичко това. Имаме дори българин Велик везир в рамките на Османската империя. Един от членовете на комисията, осъдила Левски – Иванчо Хаджипенчович, е бил нещо като юрист на Държавния съвет на Османската империя – изключително висок пост. Други петима от състава на 7-членната комисия също са били българи”, обясни Алгафари. В защита на тезата си той добави, че много значими имена – писатели, фабриканти, са били родени именно в периода на това „робство”. Писателят изразява тотално несъгласие с класиците ни, които определят чорбаджиите като изедници.
„Той е бил ктитор на църквата, строил е мостове, давал е работа. Ако са задълбаем малко повече в историята, ще видим, че когато духовниците ни се успели да издействат в българските църкви да се служи на български, зад това стоят кесиите на „чорбаджииите изедници”. Те са отворили Високата порта, защото духовниците не са можели да стигнат до там. Руските войски, които ни освобождават, и едновременно ни колонизират, са имали нужда като политика да бъдем тласнати към омраза към държавата, в рамките на която сме съществували”, обяснява Алгафари.
Според него българите не трябва да се гордеят с масови кланета и „три синджира роби”, които той определя по-скоро като легенди, а с това, че във всяко българско село е имало училище, където са учили заедно и безплатно децата на бедните и богатите – момчета и момичета. Нещо, което по онова време не е съществувало никъде по света. Като повод за гордост той посочва българското изкуство по онова време, както и строежите на църкви, мостове, манастири.
Един от малко известните факти, с които българите също трябвало да се гордеят, са калушарите. Това са мъжки групи, които обикалят селата и играят за здраве и плодородие, но и се борят с демонични същества. Най-забележителни са лечителските ритуали, които изпълняват мъжете-русалии. Те се движат на групи от нечетен брой хора и имат главатар, наречен ватафин. Именно той владее тайното знание. Ватафинът подбира внимателно хората за своята дружина: те трябва да са здрави и издръжливи, да са танцьори, да умеят да пазят тайна, да са добри и честни. Тези качества са им нужни, за да се справят с изпълнението на лечителския ритуал, който не е по силите на всеки. За да бъдат посветени, русалиите първо се обучават, после постят определено време, полагат клетва и минават през специална церемония, която им дава право да упражняват „занаята”. Обикновено той се предава от баща на син в няколко определени семейства и се крие старателно от външни очи.
Първоначално Алгафари започнал да пише с идеята с кино сценарий за игрален филм, но колкото повече се ровил в живота, бита и обичаите на българите, толкова повече набъбвали страниците. Когато написал първите 180, ги дал на свои близки и приятел издател като тест и те го окуражили да продължи. Трудно ми беше да докажа, че освен политически пиар, мога да правя нещо толкова различно, каквото е писането на книги. Много хора съм дразнил от екрана и сега ми е страшно трудно да събудя доверие и да пробия, признава авторът.