„Яне Сандански“ представя Пловдив на конференцията по гражданско образование с есета, драматизации и мултимедийни проекти
Какво може да се споделя в социалните мрежи, защото и най-добронамерената и невинна публикация може да бъде използвана срещу нас. Това е идеята на филма „Играта“ на ученици от ОУ „Яне Сандански“, класиран за участие в заключителния етап на Националната ученическа конференция по гражданско образование „Семейство-училище-общество“, която ще се проведе на 22 и 23 април в Добрич. Всичко, камено в мрежата, остава завинаги там, затова не качвайте нищо, за което после може да съжалявате, предупреждават седмокласниците във филма, направен с помощта на преподавателя Татяна Петрова. 93 на сто от днешните деца имат профили във Фейсбук, уточняват авторите на филма.
„Яне Сандански“ е единственото пловдивско училище, което ще представя града ни на националните финали, и то във всички категории. В първа възрастова група е селектирана драматизацията на приказката на Ангел Каралийчев „Грехът на дяда Ивана“. Децата са нарекли етюда си „Колко струва една сълза“.
В категорията за приказки и есета допуснати до заключителния етап са пет съчинения. Това са „Валери Петров – блясъкът на една звезда“ на Красимира Робовска, „ОУ „Яне Сандански“ – мой дом, мое дръзновение“ на Велина Георгиева, „Будни сме“ на Велина Георгиева и Грозделина и Сава Саватинови (родители), „Светлите звукове“ на Яна Тричкова и есето „Любовта през погледа на едно незрящо момиче“ на Мартина Куртева.
В раздела за мултимедийни проекти ще бъде представена презентация за провеждане на открит урок ца часа на класа на тема „Какво умея да правя най-добре“ на инициативна група седмокласници.
Любовта през погледа на едно незрящо момиче
Мартина Куртева – 7“б“ клас
Любовта е чувство, без което животът не би имал никакъв смисъл. Тя може да се разгледа в няколко измерения- между родители и деца, между жена и мъж, между приятели, към родината и към идеала.
Най-безусловната и безкористната любов е между родителя и детето. Те се обичат винаги. През каквито и препятствия да преминат, те пак ще бъдат заедно и ще се подкрепят в живота. Великото чувство- любов е силата, която ни изтласква напред.
Любовта между приятелите също е изключително силна, но тя не винаги е чиста и безкористна. Истината е, че не всички приятели са истински. Има такива хора, които не изпитват приятелско чувство, а извличат полза. Това се нарича преструвка. Другият вид приятели са тези, които ще ме подкрепят и обичат истински и ще ми помогнат винаги, когато имам нужда, каквото и да им коства това.
Любовта между мъжа и жената също е силна. Но не винаги е така. Реално, има много хора, които обичат партньорите си, защото имат много пари и могат да ги задоволят материално. Вторият вид хора са тези, които обичат човека до себе си заради външния му вид. Това не е истинска любов. Хората трябва да обичат човека до себе си такъв, какъвто е, независимо от това дали е богат, красив или добър. Истината е, че трябва да се съди по това дали човекът е добър. Външният вид и материалните неща лъжат.
Любовта към родината е не по-малко силна. Лично аз я обичам изключително много и съм горда и щастлива, че живея в нея. Тези, които говорят лоши неща за своята родина не са истински родолюбци. Аз я обичам изключително силно и завинаги, защото няма временна обич!
Когато порасна голяма, може да се наложи да емигрирам в друга държава за по-добър живот. Аз съм едно незрящо момиче и възможностите ми за обучение и реализация в България са ограничени. Но където и да ме отведе животът моята любима майка-родина винаги ще остане в моето сърце.
За мен светът не е мрачен. Без любов би бил мрачен, тъмен и студен. Това е чувство, което може да излекува дори и най-лютите рани, да рисува най-цветните и пъстри картини в моето съзнание. Любовта е най-висшата сила в живота.
В моята душа живее музиката! Казват ми, че хубаво пея. Всъщност аз не пея, а обичам и тази ми обич се превръща в песен. Музиката ме учи да виждам с душата си.
И на последно място, но не и по значение за мен, е любовта към моя музикален идол. Тя е една прекрасна певица, но най-вече тя е истински приятел и Човек. Тя ме кара да се чувствам щастлива, да обичам истински, да виждам света в най-прекрасния му вид.
Любовта, която е в нас, ни прави хора – тревожни, страдащи, чувстващи.
Тя е слънце в нашата зима, тя е дъжд в нашата пустиня.
„Будни сме”
Грозделина и Сава Саватинови – родители
Първото неофициално честване на празника е станало в далечната 1909г. в гр. Пловдив. Официално той е признат с решение на министерството на народното пресвещение през 1922г. Отменен от комунистическия режим през 1945 г. Отново възстановен през 1992 г., когато 1 ноември официално е обявен за ден на Народните будители.
Това е сухата фактология около тази дата, която е много специална за нас българите. Защото на този ден от дълбините на миналото се показват величавите образи на стотици българи, отдали силите и живота си за каузата на българщината.Да имаме ние българите свой език и образование, църковна и политическа независимост. Хубаво е на този ден да си спомним за тях, да почетем паметта им. Но трябва да се замислим и да обърнем поглед към нас и към заобикалящатанидействителност.Наложително е да потърсим днешните герои и да се запитаме – ние следваме ли светлите идеали, на които те, великите ни предци, са служили.
Живеем в свободен, глобален и космополитен свят.Въпреки това, а може би точно заради това, сме длъжни да пазим и следваме посоката, завещана от Будителите , за да не изгубим своята идентичност. Защото всички сме чували приказката, че „дърво без корен не може”, а замисляли ли сме се за верността й.Защото от опит знаем, че във времето оцеляват само истинските неща / хора, дела/, преминали житейските изпитания.
Датата 1 ноемри не е случайно избрана. Това е денят на Св. Йоан Рилски, затова ми се струва крайно неуместно в навечерието на този свят ден да честваме американските празници. Теса ни чужди и като традиция и като разбиране, но чуждопоклонничеството и парадността, та дори и маскарадна, винаги са ни блазнели.Това е идеалният пример на днешното ни общество, даже не опира до национално самосъзнаине, а е нещо показно, което се плъзга само по повърхността, без да ни кара да се замислим откъде идваме и накъде отиваме. Спестява ни чувствата на гордост или срам, а най вече” маскира” безразличието, в което сме потънали. Представям си колко тъжно и неразбиращо към тези карнавални хелуински тикви и призраци би погледнал Светецът, а с него и всички онези, които имат честта да са ни „събуждали”.
Ясно е че живеем в ХХІ – ви век, но има граници и норми, които не бива да прекрачваме. Нека бъдем по – внимателни, защото освен настояще, трябва да има и бъдеще. Затова накрая ще си позволя да перифразирам заглавието във въпрос: „Будни ли сме ?”
