39-годишният специалист от ОУ “Елин Пелин” е сред доброволците на горещата линия за подкрепа заради войната в Украйна
Крум Цанков е психолог в ОУ „Елин Пелин“. 39-годишният специалист е сред доброволците на горещия телефон за осигуряване на психологическа подкрепа заради войната в Украйна. Консултирал е и на откритата от Регионалното управление на образованието линия за ученици, родители и учители във връзка с пандемията от Covid-19. Провежда индивидуална и групова психотерапия, семейна и когнитивно-поведенческа терапия, психодиагностика.
Разговор на Деляна Лукова
– Г-н Крумов, кое Ви мотивира да се включите като доброволец на горещата линия? Какви са тревогите и въпросите на тези, които търсят помощ от Вас?
– Първоначално линията за психологическо консултиране работеше като телефон за подкрепа на хора, които имат проблеми с пандемията от Ковид 19 – родители, ученици и учители. Но реалността, в която живеем, насложи и войната. Така че вече консултираме и за последиците от конфликта в Украйна. Хората изказват силна тревога, особено в първите дни, когато нищо не беше ясно. Истината е, че и пандемията, и войната конфронтират един много силен атавистичен страх, който е във всеки един от нас, свързан с живота, здравето и сигурността. Досега, като поколение, не сме имали подобна ситуация, в която да се изправим пред такива страхове и пред подобни решения, които трябва да взимаме за собствения си живот и здраве. Затова е съвсем нормално хората да бъдат много притеснени. Липсата на перспектива, на яснота, невъзможността човек да прави планове за бъдещето, е плашещо и деструктуриращо. Ние, хората, сме устроени да можем да планираме. Това ни дава спокойствие и сигурност – например, по празниците ще ходя на гости на роднини във Франция, през лятото съм на море в Гърция. Сега това е невъзможно или ако го планираме, не се знае дали ще можем да го изпълним. И точно тази несигурност поражда много висока тревожност у хората. Колкото до децата – постоянното превключване от присъствено към обучение в електронна среда ги обърка и ги принуди да излязат от зоната си на комфорт. От март 2020 година всичко се промени фундаментално, а сега и войната.
– Как помагате, какво ги съветвате?
– Всеки случай е специфичен. Различните хора имат различни тревоги. Децата също са изплашени, защото те много вярно усещат и попиват тревожността на нас, възрастните. И когато възрастните са обезпокоени, те също са неспокойни. Това води до нарушаване на обичайния план-график, по който се движи животът. Съветвам хората да се опитат да структурират ежедневието си – да правят нещата, които са правили винаги – пият кафе, изпращат децата на училище, отиват на работа. Истината е, че не можем да контролираме нещо, което не зависи от нас. Трудно е да го осъзнаем, но е невъзможно.
– Повече деца или родители търсят подкрепа?
– И деца, и родители, и учители. Проблемите са много разнородни. По време на пандемията имаше гневни обаждания срещу наложените заповеди – главно от хора, които трудно приемат реалността и бягат към обвинение. Ние, като възрастни, трябва да имаме капацитета да удържим и да се адаптираме. Защото ако някой има повече адаптивни механизми, това са възрастните. Децата ще се научат на това от нас.
– Войната в Украйна измести вниманието от пандемията. Сега образователната система е фокусирана върху това как да помогне, как да интегрира децата на бежанците.
– Условията, за да бъде записано едно дете със статут на бежанец в българска детска градина или училище, са две: да се подаде декларация в Регионалното управление на образованието и в зависимост от свободните места експертите насочват детето в съответното детско или учебно заведение. Ваксинационният статус на детето е в правомощията на МЗ – вече има решение, което беше важно условие. Истината е, че много от украинските деца нямат всички изискуеми от България ваксини. По данни на МОН у нас има 65 000 свободни места в училищата и около 14 000 в детските градини. Най-много училища, които могат да поемат деца, са във Варна, Бургас, Велико Търново. Вакантните места в детските градини са в по-малките населени места Разград.
– Да речем, че всички изисквания са спасени и едно украинско дете е настанено в детска градина или училище, как трябва да работят учителите с него, кой е правилният подход?
– Правилният подход е приемащият подход. Истината е, че това са бежанци, хора в риск, които имат нужда от закрила. Разбира се, темата и в момента се коментира от учители и ученици. Аз също съм разговарял с децата в часа на класа. Те задават въпроси, не можем да им кажем, че всичко е наред. Обяснявам, че има война, тя е близо до нас и ние трябва да помогнем – когато и както можем.
За украинските деца в начален етап има предвидени 90 часа български език. За прогимназията тези часове са до 120. Всяко дете, което не говори български, ще бъде допълнително обучавано от учители по предмета с цел подобряване на неговите писмени и говорими знания и умения и по-добра социализация. Когато такова дете дойде, би било добре училищните психолози да работят с класа и с детето индивидуално, за да се почувства то прието. За него това една нова социокултурна среда. Народопсихологията на украинците, макар и близка до българската, все пак си има своите специфики. Веднъж стреса от войната, после от това, че си бежанец и трябва да напуснеш родината си, идването в нов клас – това е непосилно за едно дете и е нужна много работа с цел приемането и интегрирането. Центровете за подкрепа за личностно развитие също предлагат възможности за допълнителни занимания.
– Очакванията на МОН са броят на украинските бежанци и децата им да расте. Ако се окажат няколко на една и съща възраст в едно училище, кое е по-добре за тях – да бъдат разпределяни в различни паралелки или в една и съща.
– Това зависи от наличните възможности и пълняемостта. Ако са на една възраст и е възможно – нека са в един клас. Ще общуват в междучасията с останалите, ние ще работим с тях и ще усещат добронамерено отношение и грижа, от която имат нужна в този травматичен за тях момент.
– Какви са настроенията сред българските децата? Имам предвид, че всяко от тях расте в различна семейна среда.
– Истината е, че мнението на децата се формира от мнението на родителите. Особено по-малките – те казват това, което говорят вкъщи. Ние в училище чуваме ехото на семейството. Не спорим и не влизаме в диалог с тях по темата. Въпрос на лично убеждение, както религията. Говорим за толерантност, приемане. За това, че когато някой е в нужда, трябва да му се помогне. Това са изконни ценности, на които учим децата много преди започването на войната и ще продължим да го правим. Не е нещо ново. Благодарение на факта, че тези теми са засягани и преди, смятам, че децата са отворени и по-склонни да приемат.
