Бих представил книгата във всяко училище, стига да получа покана, казва авторът и председател на Дружеството на пловдивските писатели Начо Христосков. Ученици от Английската “редактират” ръкописа.

imgres8b8a17ee04f8c9bfd7ecc279484989a9

Хроника на опитите ни като общество да заживеем нормално. И на неуспеха ни. Пътищата и безпътиците на новия български свят, отразени в една от най-важните му единици – училището. Така критиката определя новия роман на председателя на Дружеството на пловдивските писатели Начо Христосков. „Училището“ печели конкурс по програма „Култура“ към Министерство на културата. Премиера на книгата е тази вечер в Културен център „Тракарт“. Романът е разказ за обречеността на всички, замесени в „каузата” за съвременното българско образование, в което властват Правилникът, разпоредбите и всемогъщата Директорка. Учителите мълчат и се страхуват, учениците виждат всичко. Отвъд служебните маски всеки има своята човешка драма, с която се бори или примирява. Или се опитва да прикрие.

 

-Какво ви провокира да разкажете тази история. Имахте ли разговори с ученици преди да започнете да пишете?

-Идеята ми хрумна преди четири години. Когато ръкописът беше готов, моят приятел Петър Краевски – преподавател в ЕГ „Пловдив, ме покани да го обсъдим с ученици от неговия литературен клуб. Останах много доволен от тази среща. Обменихме мнения с децата и след срещата ръкописът претърпя някои редакции. Дадох си сметка, че на тази възраст те няма как да имат опита на зрял човек, но пък са вътре в системата, което прави мненията им искрени. Чух доста различни коментари. Не всички ученици бяха на едно и също мнение по различни въпроси, няма начин. Чисто литературно обаче след разговора с тях ми хрумнаха много неща. Има няколко глави с едно и също заглавие: „Директорката каза”. Това са монолози на Директорката, които добавих именно след срещата с момчетата и момичетата от клуба.

-Ваши лични наблюдения ли ви накараха да се заровите в темата за образованието?

-Често ми задават този въпрос. Не ползвам прототипи. За изминалите 27 години като един, надявам се не много заспал, гражданин наблюдавам какво се случва в държавата. Непрекъснати реформи, но нищо насреща. Азбучна истина е, че големият капитал на една страна са нейните млади хора и тяхното образование. Да не звучи патетично, но съм се опитал да поставя тревожните проблеми на съвременното българско образование. Най-страшното е, че липсва мотивация и от страна на учениците, и от страна на преподавателите. Не само децата, но и учителите се чувстват неуютно в училище. Образованието вече не е ценност. Обяснението за това е елементарно – с добро образование нито социален престиж се постига, какво останало за някаква материална осигуреност. „Училището“ е преди всичко роман за поколението, което беше осъдено да наследи старите страхове, колебания и невъзможности. За поколението, избрало да се случи онлайн, защото е останало неразбрано.

-Това като че не е проблем на системата, а на обществото като цяло, защото училището не съществува само за себе си, то е част от съвременния социум.

-Абсолютно. Въпреки че романът носи заглавие „Училището” и историите на двете главни героини – ученичката и една от нейните учителки, се развиват в клас, опитал съм се да проектирам проблемите на образованието на фона на развитието на цялото общество. Взаимоотношенията са сюжетното действие, но големият въпрос е защо българското образование е неефективно. Конфликтите между поколенията естествени ли са, антагонистични ли са или не, или става дума за борба между прояви на доброто и злото. За съжаление злото доминира и това е една от причините и децата, и учителите да не се чувстват уютно в училище.

-Давате ли рецепти?

-Бих дал, ако съм министър на образованието. Не че мечтая за този пост. Функциите на един автор са да отваря актуални въпроси и, ако наистина сме нормално общество, населено с отговорни граждани, управляващите трябва да поставят образованието като приоритет. За съжаление в България все още няма гражданско общество.

-Може ли да кажем, че книгата е съвременният вариант на „Вчера” или би било крайно?

-Познавам и романа на Владо Даверов, и филма. Там конфликтът е повече в отношенията учител-ученик, извеждат се морални проблеми. Като място на действието и като неразделна част от цялостната действителност могат да се търсят допирни точки.

-Ще имате ли смелост да представяте романа в училище?

-С удоволствие. Стига да получа покана. В никакъв случай не смятам, че българското училище е населено само с директори диктатори и учители некадърници.