Пловдив отбеляза Деня на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България
В Пловдив бе почетена 147-та годишнина от подвига на големия поет и революционер Христо Ботев и неговата чета. Церемонията за Деня на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България се състоя пред паметника на националния ни герой в Цар-Симеоновата градина. Участие взеха Военен духов оркестър, представителни формирования от пловдивския гарнизон, членове на комитет „Родолюбие“ и комитет „Васил Левски“, ученици от пловдивски училища, представители на политически партии, обществени организации, културни институции, граждани.
Актьорът от Драматичен театър Пловдив – Ивайло Христов, изпълни Ботевата елегия „Майце си“, а официалното слово произнесе Крум Филипов – поет, писател, театрален и кино режисьор, носител на Награда „Пловдив“ за постижения в областта на културата през 2022 г. в раздел „Художествена литература и хуманитаристика“.
Вижте пълния текст на словото на Крум Филипов:
Уважаеми съграждани,
Няма по-силен знак на преклонение пред героите от тази минута, в която притихваме в общност на размисъл и спасение. Минутата на сирените.
Почитта трудно се изразява с думи. В тази картина няма думи. Една минута, която превръща цяла България в храм. Една единствена минута в годината всички българи сме под един купол, под един звук, под едно знамение.
Миналата година, точно в дванадесет часа на втори юни, сирените ме завариха по пътя между Асеновград и Пловдив. Кола отби и спря в локалното. Млада жена излезе от нея, отвори задната врата и прегърна детето си – около тригодишно момче, тъмнооко българче. Майката застана отпред, прегърнала сина си и остана така до края на сирените.
И сега силно ме развълнува този спомен. Сякаш виждах Майка България, прегърнала Ботев.
Ботев от бъдещето. Минало, настояще и бъдеще премрежваха от вълнение погледа ми в тази минута. Една майка завещава на сина си най-важното, въпреки че покрай нея профучаха с двеста два черни джипа, въпреки че чорбаджиите изедници, които нашето време нарича олигархия, въпреки апатията и отчаянието на мнозина, които дремят на дивана вкъщи, гледат телевизия и чакат да умрат, въпреки че все повече юноши свързват името Ботев единствено с татуировка до свастика… Въпреки всичко една майка възпитава сина си в национален саможертвен мит. Една българка отглежда свободата си.
„Само онзи, който е свободен, може да се нарече човек в пълния смисъл на думата.“ Така казва Ботев. И още: „Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея сичко може да прави.“
Сега живеем във време, в което мнозина си задават въпроса как оцеляваме. По-важният въпрос е дали изобщо сме оцелели. Душите ни оцеляха ли? Духът ни дали оцеля? Страшни въпроси…
Ако човек е за нещо в този свят – то е изведено извън него, то е по-голямо от него, то расте, както денят през лятото. То не е да браниш животеца си, а да живееш достойно.
Живот се римува с Ботев. Този живот очертава силуета на майка и син в моята картина – картина на преклонение пред загиналите за свободата на отечеството ни.
Забележете обаче – ние не честваме смъртта, а живота. Величието на човека е в това да види в природата на нещата живота, а не смъртта.
ТОЙ, КОЙТО ПАДНЕ В БОЙ ЗА СВОБОДА – ТОЙ НЕ УМИРА!“
