Преподавателят по френски Кристина Кирякова взе наградата на публиката на Деветия национален конкурс за учители творци
Две отличия донесе на Пловдив и областта IX национален конкурс за учители-творци, организиран от ИК „Анубис“ и „Булвест 2000“. Наградата за есе бе присъдена на Дияна Семерджиева – преподавател по български език и история в ОУ ,,Васил Левски” в с. Брестник за „До човека Алеко Константинов и назад“. Награда на публиката грабна Кристина Кирякова, преподавател по френски език във Френска езикова гимназия “Антоан дьо Сент-Екзюпери”. Постовете на Кирякова в социалната мрежа, събрани в „Седмицата на една българска учителка във Фейсбук“, й донесоха отличието. Тя е преподавател в гимназията само от две години, но казват, че е сред учителите истински щастливи от избора на професия. Селектираните от конкурса творби са събрани в сборника „В завоя на залеза“. В изданието има текстове и на други пловдивски учители.
Ето постовете на Кристина Кирякова:
“ Онзи понеделник следобед, в който вървя уморена към къщи. Сетивата ми се давят в уханието на липите, отнякъде се чува кларинет. Тъкмо съм се унесла в тази пролетна празничност, когато мъжът, вървял до мен последните стотина метра, завива в улицата и казва бодро: „Хубав ден!“. Поглеждам го почти ужасена: „Този пък! Наглец! Луд! Какво иска?!! Бягай!“, след което засичам погледа му – благ и усмихнат, точно толкова искрен, колкото липите и кларинетът. Промърморвам засрамена „И на Вас!“ и продължавам с наведена глава… някъде по пътя съм загубила чувството си за нормални човешки отношения.
Влязох днес в един хранителен магазин. До мен на щанда за готова храна – майка с дете. Дама на средна възраст, облечена видимо скъпо… с анцунг, отвсякъде висят синджири, мигли, нокти, коси, всичко се оплита и създава невъобразим хаос. Детето е паднало точно под крушата, но някак при децата и най-комичният външен вид може да мине за сладък. Жената има неприятен тембър и комичен акцент, явно е пропуснала момента, в който вече не е голямо чудо
човек да е живял в чужбина. Обръща се към подобаващото й чедо: „К’во шъ хапниш, мами? Искаш ли скаридки??“, а малката съвсем чистосърдечно отсича – „Не, искам салата от марули!“ Това не беше верният отговор! Жената посърна и тихо прошепна поръчката… това гадно детенце уби парвенюшките мераци на майка си, все пак марулите не си струва да бъдат поръчани на всеослушание с американски акцент.
Гледам ви по телевизията, уважаеми майки, как не ви КЕФЯТ детските площадки… същите онези, на които ние израснахме и оживяхме. Според вас трябва да са обезопасени така, сякаш на тях ще играят не деца, а примати от рядък и опасен вид. И мен не ме кефите всички вие, които пушите по тези площадки, хвърляте си фасовете навсякъде, псувате пред децата, а после в колата им пускате чалга. Не ви кефят и учителите, недостатъчно квалифицирани били, по цял ден си клатели краката, а през останалото време били във ваканция. И мен не ме кефите вие, които не ставате да приготвите на децата си закуска и чай сутрин, а ги пращате на училище гладни, принудени да се тъпчат с боклуци. Всички вие, свободомислещи майки, които позволявате на дъщерите си да ходят на училище по гащи, а на синовете си – да покриват телата си с татуировки. Не ме кефи и това, че искам да преподавам френски, а не да уча децата ви как да стоят на стол, без да се пребият, как да се хранят, без да се задавят от лиготии, и как да си пишат домашните, без да се налага да ги обнародвам в „Държавен вестник“ като тяхно задължение!!!
Тъкмо вдишвам с наслада тишината, преди да заспя, когато група „граждани“ започват да смущават мира ми. Жени обсъждат на висок глас почивката си в Гърция, деца ритат топка и се смеят шумно, а един мъж чопли семки. Все неща нормални, човешки, но не и в полунощ! Сядам на терасата и се вглеждам във всичката тази непоносимост. Но програмата се разнообразява – мъжът провежда разговор по телефона от типа „Тировете да тръгват“, а жените все по-жизнерадостно се надприказват на тема „Почивки по света и у нас“. Объркала съм се, групата не са просто „Граждани“, те са „Граждани на света“. Едно от децата се опитва неистово да се напъха в люлка за деца до 10 кг и никой не се сеща да му обясни, че надвишава поне тройно позволените килограми. Това са онези „граждани“, за които правилата не важат, нито асансьор за 4-ма, нито кола за 5-ма ще им попречат да се накачорят цялата рода.
Онази петък вечер, в която се прибирам по притихналите улици, ей така бавничко, по пловдивски, и съзерцавам хорските прозорци. Прозорец след прозорец попивам живота, тъжен, весел, драматичен, но винаги самотен. Виждам полилей, голям кристален кич, и жена, надвесена над лаптопа си, гримирана и превъзбудена, явно има „среща“ с някой, докато съпругът й гуляе някъде до зори… мила родна семейна идилия. По-нататък полилеят е с вентилатор, от онези едновремешните, прегърбен старец влиза в призрачната кухничка и си налива чаша вода. Останал е сам, за него отдавна петък вечер е просто вечер, задушена от спомени. Следващият прозорец е привидно нормален – мъж се е изпънал на дивана, а около него снове женичка, копнее той да я забележи, но това никога не става. Изоставя я надеждата петък вечер да се превърне в нещо различно от всяка друга вечер. Повечето прозорци са скрити от всевъзможни пердета и щори, защото страхът другите да видят самотата ни е голям. Пловдив – градът, в който мога да скитам из улиците и да надничам в чуждите самоти, стискайки здраво една малка ръчичка, която лекува моята.
Днес в гората около хижа „Здравец“ попаднах на странна гледка. На пръв поглед къщичка на ужасите, но въпреки тръпките, които ме побиваха, я разгледах и я обикнах. Обикнах малките й прозорчета, изрисувани с детски стъклописи, куклата, безпомощно потъваща в развалините на стаите, покрива, който стоически продължаваше да я пази от бурите. Обикнах децата, които бяха тичали наоколо, обикнах всичко, което се беше пропило в изтърбушеното й дюшеме. Едни местни хора ми разказаха, че къщичката е на семейство с две деца, които са пораснали и живеят в чужбина. Обикнах хората, на които са отнели внуците в търсене на по-добър живот…. има ли палат, в който човек би могъл да се чувства по-щастлив от колибката, побрала всичката топлина на детството му?
По улицата върви двойка на преклонна възраст. Той е със светъл костюм. Пазил го е дълги години, първо за сватбата на дъщеря си, която така и не се е омъжила, а после за погребението си, но и то се е запънало… та е решил да си го подноси, ей така, без повод. Нахлупил е и шикозна сламена шапка, разбила много женски сърца навремето. Сложил си е и часовника, онзи от командировката в Чехия. Да поглежда часа, не че бърза за някъде… то времето в един момент сякаш спира. Обувките му са чисти и лъснати… много млади мъже могат да вземат пример! Дамата му е кокетка: прическа в мек небесносин цвят, ярко червило, басмена рокля и задължителните бижута – от стъкло, поочупени, но дръзки. Носи и ветрило, с което вее на мъжа си… много млади жени могат да вземат пример! Сякаш излезли от журнал, изпълват улицата с достолепие, вървят, накуцвайки, но стиснали здраво треперещите си ръце…”
