Гавраил Панчев е писател, филолог и литературен изследовател. Автор е на 50 статии и студии, включен в енциклопедията „Кой кой е в българската култура”. Най-популярният му труд е тритомникът за Алеко Константинов, написан след 16 години изследователска работа, който тълкува по различен начин творчеството на Щастливеца. Премиери в цялата страна е правил и със сборника есета и статии „Бай Ганю. Невероятните разкази за един съвременен българин” от Алеко Константинов: власт и знание”. Той не е „институционализиран” учен, а извършва своите проучвания на свободна практика.
През юни 2013 година Гавраил Панчев е обявен за почетен гражданин на Стамболийски. В момента усилено работи върху изключително обемно изследване за живота и дейността на Захари Стоянов.
На 13 януари се навършват 154 години от рождението на Щастливеца. Повод за разговора с Гавраил Панчев.
-Неведнъж сте казвал, че твърде клиширано анализираме Алеко. След като познавате в дълбочина творчеството му, как бихте искали да се промени нагласата за тълкуванието на неговата личност и литературно наследство?
-Точно преди 20 години бях на национална конференция във Варна, където чух интересен доклад на млад учен, чието име не помня. Той защитаваше тезата, че българите само за Алеко и за Димчо (б.а.Димчо Дебелянов) използват собствените им имена – без фамилни и без бащини. Това прецизно наблюдение много ме впечатли. Ученият защити тезата си, че българите откривали с въпросните две личности духовна близост и разви тезата, че ако се обединим около принципите и морала на Алеко, можем да съградим ново културно общество. Предлагам тази отправна точка за размисъл. Тази теза обаче, колкото и да е дълбока, има един сериозен недостатък, защото говори за българите въобще. А това предполага някакво хомогенно общество и, респективно, хомогенна критика. Такова общество няма. Но това не ни пречи да мечтаем за него. Да не забравяме, че Бердяев говори за утопиите като за нещо много важно в историята. Това се потвърждава и от един от най-проницателните умове, които съм чел в последните години – Джордж Стайнър, който в книгата си „След Вавилон” говори, че човешкият език притежава тази способност да съгражда утопии и тези утопии могат да го движат напред. Моите емпирически наблюдения, след като написах биографията за Алеко, показват, че доста хора имат остра критика към него, защото го асоциират със създаването на един противен образ, какъвто е „Бай Ганьо”.
-С когото, определено, не искат да се отъждествяват.
-Точно така. По-точно не желаят да видят някаква истина, която е пред очите им. В своите изследвания за Алеко аз поставям на първо място дълбокия му размисъл върху отношението морал-право. Оттам трябва да започне познанието за личността на Алеко. Ако разкъсаме тази връзка и вземем само закона, логично е да се запитаме прави ли ни законът по-морални. Или ни подчинява, т.е. кара ни да бъдем морални. Може ли, например, законът да бъде винаги ефективен, след като може да бъде променян десетки пъти, каквато е българската практика в последните 25 години. Това не води ли до объркване, до съмнения и заблуди. Самостоятелното развитие на правото може да ни доведе до това, което Вацлав Хавел написа 90-те години – използване на правото като алиби, което поставя под съмнение демокрацията, а то се съдържа в много от разсъжденията на Алеко. В писмата на Алеко до Найчо Цанов – негов роднина и също известен юрист, Щастливеца разсъждава върху връзката морал-право като неразривна. Последните десетилетия с този проблем се занимава един от най-значимите европейски философи Юрген Хабермаз. Със сигурност бихме имали своя Хабермаз, ако бяхме вникнали сериозно в юридическите размисли и търсения на Алеко.
-За какво би се борил днес Алеко? От коя страна на барикадата го виждате?
-Вече 27 години в България правото е основна тема. В този смисъл Алеко е не само реална личност с юридически познания, но и символ на този проблем. Ето го къде е днес – в основата на истинските търсения на правовата държава. Един проблем, който ни застрашава.
-В изследванията си твърдите, че Алеко поставя основите на това, което наричаме гражданско общество. Ако направим съпоставка с днешния ден, къде са разминаванията?
-Алеко е основател на редица граждански сдружения. Като юрист той прави уставите, активно участва в тях и би трябвало да се обърне специално внимание на този въпрос, защото гражданството е фундаментална политическа ценност. Спазването и защитата на тази ценност, и то неотклонно, ни предпазва от идеологически, националистически и етнически конфликти, които могат да подронят принципите на демокрацията. Това е друг съществен негов принос, който трябва да бъде дискутиран. В България има партии и организации, които оспорват този граждански статут и това ни прави проблематична демокрация.
-А можем ли да говорим за гражданско общество в смисъла, влаган от Алеко?
-За жалост имаме сериозни отстъпления. Движението в историята на човечеството не е линейно и не е прогресивно. Може да има връщане назад, може да има деградация, цикли. Ако внимателно се прочетат уставите и целите на създадените от Алеко сдружения (аз съм ги описал подробно в биографията) , ще стане ясно, че днес има по-скоро отстъпление, отколкото развитие.
-Относно схващането за Щастливеца като основател на туристическото движение у нас, вие говорите за цялостна етична концепция за Природата.
-Това е едно от откритията, с които се гордея като изследовател на Алеко. Идеята не е моя, има я в груб вид отпреди 9 септември, аз я доразвих. Вярно е, че Алеко е основател на туристическото движение у нас, но става дума за широка концепция, за програма, която включва откъсване от конфликти и противопоставяния в градовете. Той е имал предвид основно София. Впечатляващо е да се знае, че и тогава е имало наркотици. В редица свои текстове Алеко говори за откъсване от всичко това и за отиване в планината от чисто морални подбуди, пеша – като древните гръцки мъдреци, към върховете. Той е смятал да изгради етично отношение през природата към обществото и така да интегрира двете субстанции, за да се получи един по-морален свят.
-Алеко не е само „Бай Ганьо”, но това е произведението, което остава в учебниците след многобройни дебати кои автори и творби да бъдат запазени. Как бихте убедили учениците, че си заслужава да прочетат романа?
-Ако някога има подобна дискусия, бих се опитал да убедя учениците, че „Бай Ганьо” е текст, който задължително трябва да изучават. В смисъла на познание за много дълбок български проблем, а не в смисъл на задължително наложено отгоре. Дори само заради това, че много от събитията, които имат отношение към тази книга, стават пред очите им. Например събитията от 1989 година – едни хора за една нощ от една идеология преминаха към друга, от атеисти станаха вярващи. Как трябва да се тълкува? Доста изследователи напоследък обърнаха внимание, че „Бай Ганьо” трябва да бъде четен преди всичко като езиков герой. Бай Ганьо има специално отношение към езика. Ако внимателно се прочете втората част, където той пише едно сред друго писма – коренно противоположни, след като разбира, че е паднал министър-председателят, ще се види с какво сериозно отношение е персонажът към езика. В този смисъл той е герой, който обитава езика и в същото време го използва като инструмент – познава го отлично, за да го използва за свои цели и това е плодотворна основа за тълкуване от страна на съвременните млади хора.
-С каква мисъл вие лично ще почетете Алеко на 13 януари?
-Седмици наред слушам маргинални дебати защо българската журналистика е на 120 място по свобода на словото. Нека си спомним, че Алеко често е критикувал българската журналистика. И ако искаме да възстановим принципите на демократичното, това задължително трябва да мине през изграждане на принципна журналистика днес. Когато тя не е четвърта власт, а е маргинална, имаме сериозен проблем.
