Чавдар Панов – родител на 7-класника Божан, който завършва ОУ „Алеко Константинов”, с трогателна изповед във Фейсбук и благодарност към училището и учителите
Трогателно писмо публикува в профила си във Фейсбук бащата на 7-класник от ОУ „Алеко Константинов”. Чавдар Панов е родител на Божан – момче със синдром на Даун. В продължение на 7 години момчето се обучава в училището, наред със своите връстници. С които от днес се разделя.
„След като прочетох писмото на Чавдар Панов, не знам как стана, но се разплаках като малко дете. Не съм го правил от години, откакто изпратих родителите си.Сълзи на радост, признателност и благодарност към Бог, който ни подари този несравним урок, продължил седем години, в който Божан, а по-късно и Слава бяха неговите пратеници-ангели и наши учители, а не само ученици”, коментира директорът Красимир Ангелов.
Ето и писмото:
Преди 7 години жена ми плака. Не беше първият, нито последният път, когато се е разстройвала по повод Божан, но случаят беше особен. Синът ни току-що беше “завършил” предучилищна в НУ “Христо Ботев”, където, ако имаше начин да не го водим, щеше да е най-добре. Божан е кротък и дисциплиниран и не пречи на никого, но както знаете, е със синдром на Даун.
След този несполучлив опит (а на детска градина не го бяхме пускали основно заради диабета – тогава нямаше сензори), предстоеше записване в първи клас. Най-близкото до нас училище е “Алеко Константинов” – едно от двете водещи в града. Жена ми беше истински притеснена от всичко, за което можеше да се сети – претенциозни родители, разглезени деца, учители, страхуващи се от различното, всичко.
Отидохме на среща с директора и заместник-директорите. За наша изненада, попаднахме на нормални хора, които казаха, че нямат особен опит с деца със специални образователни потребности, имали са само едно невиждащо дете, но да не се притесняваме, всичко ще е наред. Безпогрешно разпознахме това, което отличава лекарите един от друг, магазинерите един от друг или чиновниците един от друг – доброто отношение в аванс. Отношението към непознати или слабо познати хора е нещо просто – или е добро или е лошо и то не се влияе от образование, например…
И ето ни 7 години по-късно. Вчера синът ни завърши и напуска “Алеко Константинов”. Това беше прекрасен период, в който детето ни ходеше с желание на училище, развиваше се, от време на време мързелуваше, като всички останали деца, период в който жена ми и двете баби покриха наравно с него учебния материал (бяха си го разделили по предмети, кой в каквото е силен, за мен остана английският, затова Божко е най-зле с него). Беше време, през което сестра му написа стихотворение как двамата си играят на двора на училището и как пилоните със знамената се превръщат в мачти с платна, а вятърът ги отнася по непознати земи. През тези 7 години не сме имали нито един проблем, прекрасните деца от класа му помагаха още от първите дни, а Божко, който си е доста общителен, се сприятели с всички учители, дори с тези, които не са му преподавали никога, с чистачките, и най-вече с охраната, която разрешаваше само на него от време на време да натиска звънеца за междучасията. Е, мисля, че прекаляваше с прегръдките, понякога се налагаше да му слагаме инсулин извънредно, отивам и го виждам на катедрата да прегръща класната Нели Велева, а тя ми казва – „Ние сме все така, ама няма нищо”.
Изключителна роля всичкото това да се случи изигра Мария Митева – класната му от 1 до 4 клас. И мисля не само за него, но и за всички деца от класа му ролята й за израстването им беше удивителна. Тя говори тихо и меко, но излъчва такъв авторитет…Чакам Божан на училищния коридор пред вратата на стаята им, бие звънецът и съседната врата се отваря все едно стадо бизони я връхлита, от нашата стая обаче тишина. Минават две – три минути, почвам да се притеснявам да не са ги пуснали по-рано, когато в този момент вратата се отваря и нашият клас излиза под строй. Бяхме й казали още на първата среща да не го глези, а да го третира наравно с другите, за да разбере, че в училище не е вкъщи, нито е у бабите и тя не му казваше Божко, а Божан. Нямаме думи, с които да изкажем благодарността си на тази жена!
След четвърти клас записаха в класа още едно дете със синдром на Даун, момиченце, прекрасната Слава, която беше имала проблеми в друго училище, но при нас се адаптира чудесно. Нашият юнак прекали с прегръдките и с нея, за което отнесе не малко мъмрения от мен и майка му. На много места имат притеснения от това да приемат дори едно дете със специални образователни потребности, при нас класът пое без проблеми две такива деца. Всъщност, убеден съм, че ползата от общуване със специални деца е двупосочна – другите стават по-добри.
Накрая искам да кажа – благодаря на директора Красимир Ангелов за клуба по фотография, в който записа дъщеря ми, и за интересните неща, които им разказваш в час. За всичко останало, за тази просветителска вселена, каквато е нашето училище – няма да ми стигне цялата безкрайна фейсбук лента, за да разкажа – тя ще се превърта, аз ще пиша, тя ще се превърта и накрая пак ще има какво да добавя. Мисля, че Алеко, ако беше жив, щеше да бъде горд какви хора носят името му, особено с толкова много байганьовци наоколо.
Сега сме отново на кръстопът и отново притеснени (има защо), но този път няма плачещи, а бойно настроени родители на Божан. Защото вятърът на двора, развял знамената на пилоните е толкова силен, че ни е вдигнал и двамата с Мария, точно както децата в стихотворението на Яна. Ще ми се да кажа, че сме станали като драконите на Денерис, защото не върви в моя публикация да не спомена нищо за филми.