Издателство „Жанет 45” пуска специалното издание, посветено на годишнината

Издателство „Жанет 45” пуска специално издание, посветено на 170-годишнината от рождението на Иван Вазов. Книгата „Патриархът“ на проф. Светлозар Игов е краткият летопис на един живот. Скромен на външни събития, но богат на духовна съсредоточеност, която придаде и висота, и разгърнатост на българската литература. Вазов наистина обви своя бит с мълчание, за да говори словото му, той погреба живота си в най-смайващото по размери пространство на българското слово.

Проф. дфн Светлозар Игов e литературен историк и критик, поет, романист, есеист, антологист, преводач и университетски преподавател. Автор на повече от 1000 публикации в периодиката и на 50 книги. Носител на престижни национални и международни награди. През 2012 година му е присъдена Вазовата награда.

Откъс от книгата:

ИВАН ВАЗОВ 1850 – 1921

НАЦИОНАЛЕН КЛАСИК

Едва ли много българи са си задавали въпроса „Що е класик?“, който от Сент Бьов до Т. С. Елиът, а и в наши дни вълнува критическата мисъл и е може би главният ѝ въпрос. Но и без да са се питали това, всички единодушно ще посочат Иван Вазов като класик на българската литература. Той, разбира се, не е нито единственият, нито първият ѝ класик, но е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик. Ботев е наистина нещо по-високо, но именно защото той е изключението, геният, понятието „класик“, което всъщност значи „първокласен“, образец, пò приляга на Вазов. Вазов е нещо по-близко и интимно, с него можем да се мерим, той може да бъде образец. Ботев е недостижимият, той стои над образците.

За тази представа особено допринасят Вазовото творческо дълголетие и продуктивност. От днешна гледна точка седемдесетте и една години, които преживява Вазов, може би не са кой знае какво възрастово постижение, но в страна като България, където мнозинството от творците умираха млади, достигнатата от него възраст бе наистина сама по себе си постижение. За българските литературни мерки тази възраст бе библейска и „патриарх“ е наистина другото му популярно прозвище.

Но не ще да е само дълголетието, което създава тази представа, защото още няма тридесет години, когато го „съхраняват“ като „поет на нацията“, а петдесетинагодишен го наричат „Дядо Вазов“ – и то не само навъдилите се вече негови противници, за да осмеят „овехтялостта“ на неговото творчество, а целият народ, за когото Вазов беше станал синоним на „литература“, писателят, влязъл в читанките, оня, от когото учи словото си цял един народ. Имало е наистина нещо достолепно и величествено, което е излъчвала неговата фигура, когато с гарсонетка на глава и бастун в ръка се е разхождал по софийските улици, за което разказват в спомените си много възхитени юноши, които сетне ще станат писатели, а някои от тях – и негови врагове. Някакво величествено и сдържано достойнство, гордо и дори самоуверено съзнание излъчва личността му, струи от всеки негов ред.

Още твърде млад има почти олимпийско съзнание за мисията си в литературната съдба на България. Той е изпитвал трогателно-детинско, умилително-възторжено отношение към България. Но ако неговото чувство към отечеството е синовно, чувството му към народа е бащинско – Вазов се е чувствал не само негов верен син, но пастир и учител, летописец и наставник. Той е наистина pater familias, патриарх, богът отец на българската литература. Вазов е великолепен художник – пластик и изобразител, но той е много повече учител и проповедник на своя народ, съвсем не в смисъл на някакъв досаден морализатор. Със своето творчество той утвърждава основната система от национални нравствени и исторически ценности. И нещо повече – утвърди самата литература. И то в два смисъла. Утвърди автономния социален статут на писателя. И литературата – като жанрово-художествена система.

Макар и да бе възрожденец по дух, по възпитание, по нагласа, по основния патос на своето дело, Вазов създаде новия, следвъзрожденски статут на писателя – изцяло специализиран в художественото слово. И преди него има дейци, отдадени на книжовността, на словото, но най-често тяхната дейност беше не само културно многофункционална (статутът на възрожденския книжовник включваше освен писател в тесния смисъл на думата и журналист, и публицист, учен и просветител, книжар и издател), често пъти те зарязваха всякаква книжовност в името на националната свобода. Ботев например няма професионално писателско самосъзнание и смята същинското си призвание – поезията – само като стъпало по пътя към подвига, който цялата му натура жадува – да умре за свободата на България. Вазов е първият, който изцяло прие мисията на художественото слово като единствена. България за него също е върховна ценност, но той не мислеше, че може да ѝ служи иначе освен чрез своите „песни“. В името на това свое писателско призвание Вазов беше готов да се отрече от всички жизнени и социални ценности. И той наистина се отказа от всичко – от политически 12 постове и семейно щастие, от материални изгоди и административна кариера – в името на това да бъде Народен поет и нищо друго.

Макар че не можем да го наречем „луда глава“ в смисъла, в който наричаме Ботев и „немили-недрагите“, които сториха българската революция, Вазов също посвоему е бил „луда глава“, житейски неразумник. Кой хабеше нощем хартията и свещите, за да дращи стихове, вместо да стане тежък търговец? Кой не използва шанса да се изкара поборник, след като бе другарувал с Ботев? Кой заряза и съдийската кариера, и министерското кресло, и депутатския имунитет, за да следва неясното все още за мнозинството българи призвание „писател“? Едва от него българите научиха що е писател – нито Ботев, нито Каравелов, нито Славейков присъстваха в съзнанието на народа най-напред и само като писатели. Вазов беше само писател. А да преживееш в байганювска и фердинандовска България, където поетите стояха под ранга на придворните коняри и камериери, да преживееш в тази страна, понесъл трънения венец само на званието „поет“ – това само по себе си беше подвиг. Преди него служеха на своя народ – понякога дори гениално – и със словото. Вазов показа, че на народа може да се служи само със словото. Ако в това „само“ не влизаше една пълна житейска всеотдайност в името на словото.

Но Вазов не само утвърди понятието писател, той в известен смисъл утвърди и българската литература като литература. И то не само защото неговото творчество е толкова обемно, че само по себе си е цяла една национална литература. И не само за- 13 щото за цели няколко десетилетия българската литература едва ли не се изчерпва с Вазовото творчество. (Не че през този период – до края на века – липсват други творци и творби, но не се появяват нови художествени насоки, различни от Вазовата.) А защото преди него литературата – в епохата на Възраждането, дори у Ботев – все още се конституираше като литература, създаваше ново понятие за художественост, нова жанрова система, нов език дори. Вазов синтезира целия този възрожденски жанрово-подготвителен процес в собственото си творческо дело, от което тръгват едва ли не всички жанрови извори на новата ни литература. В този смисъл той е най-обемната фигура на българската литература.

Ако Ботев е най-високият връх в историята на българския дух, Вазов е най-пространният масив в географията на българското слово. Неговото творчество и до днес остава най-голямото индивидуално дело на българската литература, събрано в 22 обемисти тома, то поразява със своята жанрова широта и многообразие. Вазов твори и в трите рода – лирика, епос и драма; създава оди и елегии, сонети и балади, диалози и пейзажни стихове, поеми, кратки лирически апострофи и „въздишки“, разкази, повести и романи, битови комедии и исторически трагедии, пътеписи и очерци, пише публицистични и критически статии, рецензии, сатири, памфлети. При това не просто твори в една или друга жанрова област, а в много случаи създава или утвърждава нови жанрове, за да даде сам с индивидуалното си дело жанровите граници (или безграничност) и множество образци на българската литература.

При това Вазов не е просто поет, който е писал и проза, нито прозаик, платил дан и на поетични увлечения. Във всички жанрове, в които твори, той създава великолепни по художествена сила творби. Сред тях са някои от шедьоврите на нашата литература – романът „Под игото“ и поетическият цикъл „Епопея на забравените“, повестите „Чичовци“ и „Немили-недраги“, пътеписите, десетки къси разкази и много повече стихотворения с христоматийно значение, част от тях с популярността на народни песни, толкова познати всекиму, че понякога и не се замисляме кой е авторът им („Боят настана“(1), „Питат ли ме де й зората“, „Тих бял Дунав“, „Покойници“ и др.). Те сякаш живеят някакъв надличен, фолклорен праживот.

При това редом с тези, ако мога да ги нарека, ,,големи“ шедьоври, които вече десетилетия са основният инструмент на национално самопознание, литературно образование и морално възпитание, Вазов има и своите „малки“ шедьоври, без универсалното значение на първите, но способни да удовлетворяват разнородна художествена чувствителност. В драмата например Вазов няма шедьоври, равностойни на „Под игото“, но нима комедиите и драмите му не са водещите жанрови образци на своето време, трайна принадлежност на националния репертоар? Като критик Вазов също така не е обичал да се изявява, но нима цял един период от българската литература (пловдивският и началото на софийския – сп. ,,Денница“) почти не се изчерпва с неговото критическо присъствие?

Вазов е писател, вечно отворен за нов прочит – дори колкото повече се „архаизират“, толкова повече очарование придобиват творбите му. А понякога и – с развитието на литературата – неочаквано се актуализират и дори модернизират. След Радичков например по нов начин видяхме „абсурдните“ диалози на „Чичовци“. По някакъв магичен начин творбите на Вазов притежават качеството да се обновяват постоянно в читателското съзнание, да стават „вечни“, т.е. „класически“. С онази „класичност“, която за всеки народ ще притежават праначалата, праизворите.

Не само по историческа и пространствена, по жанрова и проблемна обхватност Вазов притежава универсалните измерения на един национален класик. Той е универсален и по начин на възприемане на неговото дело. Би могло да се каже, че той е писателят на „всякоя възраст, класа, пол, занятье“; по думите на Гео Милев е „погълнал в себе си душата и живота на целия български народ“. Има писатели, които са любимци на детството, други – на младостта, трети можем да възприемем единствено в зряла възраст. Има творци, които са предпочитани от едно или друго социално съсловие. Вазов е творец, който и в това отношение притежава една – ако може така да се каже – „комуникативна“ универсалност. Смятаха го за „буржоазен писател“, но с него бяха пълни и социалистическите антологии. Той става наш любимец още в детската ни възраст – кой ли българин не е израсъл с „Под игото“ или с „Опълченците на Шипка“ (като не говорим за „детските“ стихотворения), но и в зряла възраст можем не само да му се наслаждаваме, а и да продължаваме да го откриваме. И то не само в творби, които са били лишени от христоматиен гланц или които успяваме да прочетем по-късно. А и в творбите, които ни се струват познати от деца. Никой българин не ще се насити да чете Иван Вазов и никога не ще престанем да правим нови открития за него. Като подчертавам значението на Вазов като национален класик (защото всяка национална литература има свой собствен модел и мярка за класик), това не значи, че той има значение само в националните рамки. Напротив, той е първият български писател, който – главно благодарение на ,,Под игото“ – доби международна популярност. Той е първият голям български представителен творец. При това, бих казал, той превъзхожда дори оня, който превъзхожда всичко българско – Ботев. С това не искам да твърдя, че поради функциите си на национален мит, на някаква българска магия, Ботев не може да има международно значение. Но то е повече значение, така да се каже, „феноменално“ – като цялостна фигура и обаяние, в което се крие загадката на българското слово и история. Но и Ботев – както и Пушкин – поради самата същност на стиха е свързан с нещо по-дълбоко националноезотерично, което е скрито в магията на езика и завинаги ще остане познато и скъпо само на говорещите български. Не че Ботев е непреводим, но има в бездната на неговото поетическо слово ценности, които не се поддават на превод (това важи ако не за всяка поезия, за някои видове поезия). Вазовото словесно творчество (и особено 17 прозата), напротив, може да служи като национално-представително и в един много по-широк международен контекст, без да губи особено при превода. То дава не само магико-мелодичната, но и визуалнопластичната представа за България – за нейния бит и битие, за нейния географски и духовен колорит, за нейната история и пейзажи, за националния ѝ пантеон и национален характер.

Има обаче още един смисъл, в който Вазов е класик. Макар че той е праначалото на новата българска литература, макар че у него има нещо първично, органично и стихийно, ,,гениална наивност и непостижима свежест“ (Ал. Балабанов), Вазов в същото време е и един синтез на класическата европейска култура. Макар да е Омир на своя народ, той вече е усвоил духовния опит на една повече от двухилядолетна европейска цивилизация – познава Древна Гърция и Рим, Ренесанса и Просвещението, романтизма и реализма; по особен начин въплъщава един европейски духовен синтез и го внася в българската култура. Така по някакво щастие на съдбата Вазов по един магически начин съчета историческата младост на един роден за нов исторически живот и слово народ с изразната и духовна зрелост на европейската цивилизация, на която този народ принадлежеше вече цяло хилядолетие след Кирил и Методий. Така у Вазов се синтезират историческият наивитет, националната органичност с една вековна европейска духовна мъдрост и зрелост. В това отношение Вазов въплъщава онова разбиране за класика като „средище“, което Т. С. Елиът дефинира чрез Вергилий. И понеже го нарекох ,,български Омир“, искам да подчертая още една важна – и класическа в изворния смисъл – особеност на неговата национална органичност. Неговата любов към отечеството (,,както едва ли някой ще го обича някога“ според Ив. Д. Шишманов) е толкова всепоглъщаща, така огромна, изпълнена с такава ненаситна страст, че на пръв поглед поставя под съмнение Вазовия хуманизъм, като не говорим за това, че в такива моменти Вазов създава и някои от не най-добрите си като художество творби. Но именно той сам най-добре е знаел това и не че не е могъл да го преодолее, но и му се отдава напълно осъзнато. Когато анкетьорът му – и пръв, и най-голям негов изследовател, Иван Д. Шишманов – го запитва за това, Вазов с някакво хладно достойнство отговаря: ,,C’est plus fort que moi“. (2) Самият факт, че осъзнава второкачествеността на това си вдъхновение, свидетелства, че Вазов е притежавал и критериите за една висша хуманност и художественост. И ако в своята любов към България наистина ставаше и заслепен, което понякога има и отрицателни измерения – именно в тази си „слепота“ ставаше и всевидящ, и прозорлив. Не е случайно това, че един от най-значимите му художествени образи – дядо Йоцо – е сляп. Но дядо Йоцо виждаше своята България, беше зрящ с едно по-силно от зрението сетиво – със сърцето си. Вазов по нещо – и това е омировското у него – твърде напомняше своя герой. Той трябваше да бъде сляп за някои неща на видимата действителност, за да вижда по-добре висшата ѝ същност, за да бъде докрай верен на своя мит и идеал – БЪЛГАРИЯ! И понеже не зная как още теоретически да определя „що е класик“, искам да кажа – за българската литература отговорът на този въпрос е всъщност отговорът на въпроса „Що е Иван Вазов?“.

(1) В ред случаи – тук и по-нататък – са дадени популярните, а не оригиналните заглавия.

(2) „Това е по-силно от мен“ (фр.). Забележете, за своята почти болезнена любов към България този горещ родолюб говори на френски. На този случай, както и на функцията на „цитирането“ у Вазов обръщам внимание другаде.

ПУБЛИКУВАЙ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.