Очерк „Моят Дон Кихот“ донесе на 10-класничка приз за журналистика

Клуб „Клио“ от Професионалната гимназия по хранителна техника спечели пет награди от националния конкурс „Стоян Михайловски“

Очерк, пътепис и есе донесоха специалната награда за цялостно представяне в раздел „Журналистика“  от националния конкурс „Стоян Михайловски“ на 10-класничката Величка Зердашка.  Талантливото перо от Професионалната гимназия по хранителна техника и технологии е част от клуб „Клио“, който грабна пет от общо 13-те награди в надпреварата. Журито обаче присъжда големия приз на Величка за есето „Върви, народе, възродени“, пътеписа „Опознах Родината и себе си“ и очерк „Моят Дон Кихот“.

В Деветия национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика  участваха 143 млади автори от цялата страна със 168 творби.  Те бяха провокирани от темата „Дон Кихот или Хамлет ? Или и двамата са излишни?”.

В предишните издания клуб „Клио” неизменно печелеше голямата награда за индивидуална журналистика (за 2014 – Ивана Маркова, а през 2015 – Иван Генов) и други призови места. Журито тази година не присъди голяма награда нито в раздел „Колективна журналистика”, нито за „Индивидуална журналистика”. От 13 отличия за журналистика в трета възрастова група от VІІІ-ХІІ клас, пет са за пловдивските ученици.

Есето „Импресии за любовта“ донесе   втора награда за Ваня Георгиева от ХІІ г клас. 11-класничката  Неделя Гърдева – Х Ід клас  също се класира на второ място с репортаж а „Журналистиката – победи за утрешния ден“  и есето „Странно същество е човекът“. Трета награда бе присъдена на Елена Момчилова – ХІ в клас за репортаж „В битка за по-добър свят“. Поощрение получи 10-класничката Ася Калчишкова за интервю и коментар „В търсене на най-добрия човек“.

„Моят Дон Кихот“

( Очерк на Величка Зердашка – 10 б клас)

„Крила имат само тия, дето сърцето им иска да лети!”

Николай Хайтов

Предимството на моята възраст е, че ми е много лесно да се влюбя – дали просто в идея или литературен герой – няма значение. Важното в случая е да можеш да виждаш нещата без цинизмът на възрастните, който в повечето случаи служи за оправдание на нелицеприятни постъпки. И като говоря за собственият си наивинитет си мисля за героят на Сервантес – онзи, леко луд, но безкрайно чист душевно възрастен мъж, избрал да живее в собственият си очарователен рицарски свят – скрит далече, далече от хорската суета и поквара. Защото е вярвал с чисто сърце в своят блян и утопия. Вярвал е в добродетелите и съвършенството. И макар илюзорно, той е бил по-богат, по-щастлив, по-истински човечен, от колкото в действителният живот са били неговите съвременници. Как един такъв човек „пали” другите около себе си? На този въпрос може да ви отговори само Санчо Панса.

Обаче и аз като Санчо се улавям, че следвам един съвременен, чисто български Дон Кихот, с когото имах честта да се запозная тази пролет. Дълго чаках и се подготвях за тази среща. Така силно исках това да ми се случи. И разбрах, че понякога силно желаните неща се сбъдват.

Нека Ви представя все пак моят герой. Той е скулптор надарен с талант, индивидуализъм и със силата да отстоява своите идеи, оживели в творбите му. Бих казала, че е глас от миналото, защото повечето от творбите му са посветени на онези Велики, но Забравени българи оставили знак в душите ни. Неговият възторг и преклонение го правят тъй различен, но характерен и разпознаваем сред останалите творци. И като всичко ралично в днешният ден едни го хулят и отричат, а други се прекланят и величаят таланта му. Името на моят герой е Александър Хайтов.

Защо го харесвам и величая ли? Простичко е! Във време, когато „патриотизъм” е думичка, която описва „няколко луди ловци на глави”, този човек ни подарява Самуил. Сам по себе си Самуил е Дон Кихот, но това е друг въпрос. Във време, когато от българската литература искат да отпаднат български класици като Паисий, Ботев, Вазов, стих – песен като „Даваш ли даваш Балканджи Йово”, този творец ни дава светлината на две очи, които да ни горят и зоват да защитим нашата култура  и идентичност като народ. Зная, че ще кажат критиците, пък и не само те, че тази скулптура не била исторически достоверна. Аз Ви питам: „Кой от Вас е виждал Самуил? Кой е негов съвременник?” Творците са докоснати от Бога. В тяхната душа живеят и миналото, и днешното, и бъдното. От техните капки кръв поникват нетленните шедьоври на времето. От тяхната мисъл се раждат незабравими произведения. Те са хранилище на народната памет и вяра. И може би пълното отричане на нашата родна история и истина за това колко силни и волеви, колко крилати и невъзможно прекрасни сме духом, са ръководили този творец да създаде своят Самуил.

Имах удоволствието да го срещна на едно народно честване на празника (чисто езически тракийски обичай честван само на това място в чест на богинята–майка) „Вдигане на куните(иконите)“ Александър Хайтов дошъл си този дин в нашето село Яврово, Пловдивско. Сега отново е сред нас и не подмина нито един човек без да се здрависа, без да каже една блага дума, без да подари усмивка.

Спрях пред него стъписана, първо защото изпитвах огромен респект пред таланта му. И после, защото не знаех как, а исках да му кажа, че за мен неговият Самуил олицетворява моята страна: с болката ú, със силата ú да брани и побеждава, с възторга от природните ú красоти! Оценявах силата й. Знаех, че ако тази бронзова фигура е провокирала в мен гордост, родолюбие, смелост и дръзновение, ако е запалила огън да отстоявам всички прекрасни  черти на моите предци, то заслужава аплодисменти и овации този творец! Който разбужда млади души като моята и умее да води сърцата, заслужава уважение.

Зная, че понякога една лоша дума може да унищожи твореца, да изгори до основи неговият свят, да пресуши завинаги кладенеца на неговият талант и вдъхновение, може да попари всяка светла идея и мечта! Тя би била като отрова в ухото на Хамлетовия баща – смъртоносна. Затова се възхищавам на Александър Хайтов за неговата смелост да отстоява идеите си. Въпреки враговете – едните злословни като вятърн мелници, другите важни като властни великани, той държи своето „знаме, копие и доспехи”. Винаги съм се питала дали пък той не прави реалност думите на своят баща Николай Хайтов: „Крила имат само тия, дето сърцето им иска да лети”.

За да бъдеш истински творец, трябва да изстрадаш словата на Мигел де Сервантес: „Свободата, Санчо, е един от най-прекрасните дарове, който небето изпраща на хората…За свободата, както и за честта, човек може и трябва да жертва живота си, и обратното, всяко заробване е най-голямото зло, което може да сполети хората. Защото, щастлив е онзи, комуто съдбата отрежда парче хляб, без да е длъжен да благодари за това на никого, освен на небето!“

Странното на тези думи е, че макар изречени по различно време и от различни земи, те носят едно послание. Дали ще бъде Шекспир чрез Хамлет с „Да бъдеш или да не бъдеш…?, или Сервантес чрез Дон Кихот със „Свободата Санчо…!”, или Хайтов с думите „Крила имат само тия, дето сърцето им иска лети” – това е тайната на най-съкровеното човешко стремление – да бъдеш свободен да изразяваш себе си сред себеподобните си. Да! Трябва да отстояваме правото си на индивидуализъм, правото заложено във всеки човек да бъде творец, да носи светлина и добро. Още повече, че времето само е доказало вечното и непреходното в творчеството на тези автори. Все още изпитвам необходимост да зная, че по света крачи смело напред и все напред Рицарят на печалният образ, за да ни покаже красотата на човешката душа. Нека поне един светъл лъч ни води през светът пълен с мрак и духовна нищета.

Хубаво би било, нас – децата да ни научат да не приемаме света в буквалистика( да ни интересува само материалното, модното, изразеното в парични знаци), а да го виждаме с целият наивинитет и жажда за красота и съвършенство дори. Ако по света изчезнат всички Дон Кихотовци то тогава човешката раса ще се е изродила и превърнала в озверяла тълпа от хищници, за които няма светлина в тунела.

Господ обаче е казал: „Нека бъде светлина”, след което е създал и … ЧОВЕК!