Децата нямат репертоар от умения, а семейството е абдикирало. Трябва да се инициират кампании не толкова за ограмотяване, а за налагане на добрите модели на родителстване, казва психологът Илияна Калинова

Пореден случай на агресия в училище отваря темата за насилието сред връстници в класната стая. Десетокласничка от СУ „Св. Климент Охридски“ беше намушкана с нож от своя съученичка във вторник. Поводът – забележка заради шумно дъвчене на дъвка. Директорът Здравко Димитров обясни, че пострадалото момиче мляскало силно в час, това раздразнило приятелката ѝ, следват псувни, кавга в коридора и разговор с педагогическия съветник. Под претекст, че иска да си обели ябълка,  обвинената за инцидента отива в стола и иска ножу а впоследствие намушкала съученичката си в гърба. За щастие, раната е повърхностна. Пострадалата е била откарана в болница за преглед и е оставена за наблюдение. Директорът сезира Регионалното управление на образованието и МОН.

Предстои Педагогическият съвет на училището да реши какви наказания да бъдат наложени на двете момичета, които са от съседно на Пловдив село. По случая е образувано досъдебно производство за нанасяне на лека телесна повреда по хулигански подбуди. Работата по изясняване на причините и обстоятелствата около случилото се продължават разследващи и инспектор от Детска педагогическа стая.

Потърсихме за коментар психолога Илияна Калинова, която е председател на сдружение „Проактивност“ и кариерен консултант.

-Г-жо Калинова, за кой ли път отваряме темата за насилието сред връстници в училище, а инцидентите не спират. Откъде да тръгнем, за да очакваме поне някаква минимална промяна?

-Няма промяна в обществото, няма как да очакваме такава в училището и в семейството. В коя от тези структури имаме устойчивост, спокойствие. Как тогава искаме различно поведение от младите хора, когато те копират моделите на света около тях. Родителите им псуват вкъщи, по кръстовищата слизат да разадават правосъдие, а после питат училището защо не възпитавало децата им. Семейството е абдикирало. Обществото е разграден двор. А от учителя се очаква от това да учи децата как да пресичат, до това какви са опасностите в интернет, как се прави безопасен секс и коя професия да избере. Не познаваме новото поколение и съдим със същия аршин, с който нас са ни мерили и възпитавали. То е много различно от нас и има свои правила. Ако за едно дете преди да чуе от майка си и баща си: „Срамувам се от теб“ е било кошмарно, на днешните им е все едно. Обществото като цяло не си е избистрило ценностите, налице е едно опростачване.

-Пишем стретигии за превенция на насилието, но не сме научили децата да се справят с проблемите си.

-Агресята е израз на това, което се случва в главата на детето. Най-важното е да обучаваме младите хора в умения за справяне. От малки. Когато кажеш на едно дете: „Не хвърляй камък в градината“, научи го след това да оформи от камъчетата алея. Децата нямат репертоар от умения и са оставени да се справят сами. Най-лесно е да излееш гнева си по първичин и примитивен начин. Има стара английска поговорка, че обучението започва от масата за вечеря. А ние не си говорим. Ако аз имам възможност, ще потърся начини да приобщя родителите. Трябва да се инициират кампании не толкова за ограмотяване, а за налагане на добрите модели на родителстване. Така стигаме до темата за психичното здраве, т.е. за реакциите и уменията за справяне.

-На децата им липсват не само социални умения, но и емоционална интелигентност.

-Категорично. Те не знаят как да създават партньорства, как да се справят с негативните емоции. Човек не е самотен остров, ние сме стадни животни. Защо часът на класа да не е място да се говори за това. Тук влизам малко в противоречие, защото съвременните деца не обичат говоренето. Каналите за информация за други, сетивата им са други.

-Ако вие сте училищния психолог, какво бихте казала на момичето, наръгъло съученичката си?

-Ще я оставя да говори. Вероятно има много, което се е насъбрало. Може да е липса на семейство, завист и социално разслоение, може да е потисната, да не вижда перспектива. Ще я помоля да ми посочи три свои успеха и съм сигурна, че ще ми отговори: „Стига глупости, нямам такива“. Ако я попитам как се вижда след пет години, също няма да може да каже нищо оптимистично, убедена съм. Ако решат да я преместят в друго училище, това няма да реши проблемите на това момиче. Един такъв инцидент оставя отпечатък и върху децата от класа. Не може всички да са отличници и да имат шестици по български и математика. Но когато един човек не е получил никога похвала и не е бил насърчен, какво можем да очакваме. Говорим за самооценка. Защото на обществото са нужни млади хора, които да създават новите модели.