Пиарът от Стопанската камара Александър Миланов признава, че е имало моменти, когато не е искал да бъде жив
Деляна ЛУКОВА
„В живота ми имаше часове, в които ми се искаше да не съм се раждал. Да не съм жив. Текстовете в книгата ми са истински, зад тях стоят реални истории. Имах приятел, който на 7 години не знаеше името си. Друг, когото разсиновяваха три пъти, трети ги отведоха в чужбина. Книгата не е толкова автобиографична. Написах я, за да променя отношението на обществото към децата, които растат без родители”.
Така емоционално, но без излишен мелодраматизъм, започна пловдивската премиера на книгата на пиара от Българска стопанска камара Александър Миланов миналата вечер в клуб „Библиотеката”. Десетки негови приятели, колеги и партньори се събраха, за да чуят историите на изгубеното детство и да ги съпреживеят отново, заедно с автора. Самият той е израснал в институция и разказва какво се случва с децата в домовете за сираци, принудени да растат без обич, опитвайки се да се справят сами, защото няма кой да ги види и чуе. Деца, отгледани на конвейр, завряли плача си дълбоко в душата, забравили за усмивката, освен в моментите, в които я превръщат в инструмент за употреба.
„Не парадирам, че съм най-успелият сирак в държавата и съм решил да печеля от миналото си. Днес съм на 30, но неизживяното детство си казва думата. Много трудно човек от дом може да се свърже емоционално с някого. Повечето от героите ми сега са добре, намерили са своя начин да се справят и дори да отглеждат свои деца. Не носете банани и портокали в домовете на Коледа, не това им е нужно. Вечерта децата отново ще заспят сами и с транквиланти. Единственото, от което имат нужда, е обич”, обърна се авторът към своята публика и не успя да сдържи емоцията си.
Книгата е съпроводена с аудиодиск, в който Орлин Павлов, Калин Врачански, Белослава и Драго Симеонов „разказват” историите на Сашо. Всъщност разказът се води през погледа на малкия Ангел, чиито първи години от живота минават като в болница. Авторът не спестява на читателя нищо от ужасяващата реалност на институциите за деца. Допирът до хората с бели престилки се случва под час, на смени и с ясна цел – подсушаване, хранене, къпане. „Мама” има различни имена – Иванова, Петрова, Георгиева, мъчителни часове самота, неистов рев. Десетки деца не са виждали слънцето до третата си година, тъй като за това време не са били извеждани нито веднъж навън. Всяка разходка би означавала обличане на 40 якета и обувки, което може да бъде спестено. Бой, борба за надмощие на порастващите самотници, 15-годишни младежи с увреждания, наподобяващи скелети от учебна зала по патоанатомия изпълват страниците на книгата.
Авторът прилага и документални факти – през последните 10 години повече от 200 деца с увреждания у нас са „изчезнали” от света на живите. 40 умствено изостанали са умряли от глад или системно недохранване. 100 са загинали от общо изнемощяване на организма, а 13 – от лоша хигиена или зарази. 36 деца са покосени от пневмония, а две са починали от насилие.
„В домовете за деца с увреждания продължава да има недохранване, насилие, връзване и третиране с опасни медикаменти. В 21 век в държава, членка на ЕС, 103 деца страдат от недохранване. Има 7 документирани случая на сексуално насилие и 8 – на физическо. Броят на „недокументираните” е неизвестен”, сочи ужасяващата статистика авторът. Мечтата му е до 15 години у нас да няма нито един дом за сираци. Затова всички приходи от книгата ще бъдат дарени на Асоциацията за приемна грижа.
