„Поп Кръстю – свят човек, а не предател“. Това е тезата, която неуморно защитава литературният критик и историк Марин Кадиев – председател на културно общество „Поп Кръстю“, с когото разговаряме в навечерието на 143-та годишнина от гибелта на Апостола. Той е дългогодишен преподавател по методика в Пловдивския университет, председател на Съюза на независимите български писатели, а отскоро и академик към Българската академия на науката и изкуствата.
Историята отдавна е реабилитирала отеца. След Освобождението свещеникът сам искал да бъде разследван от съда. Излязоха няколко книги, които доказват, че той не е предал Левски. Те обаче все още не са в състояние да обърнат общественото мнение, което продължава да вярва в мита за „предателството”, утвърден в произведенията на авторитети като Каравелов, Вазов, Захари Стоянов, Антон Старшимиров, Александър Бурмов, Константин Илиев.
Черна плоча от гранит в памет на поп Кръстю Никифоров поставиха преди няколко години група български интелектуалци в родния град на свещеника Ловеч. Тя се намира на входа на църквата „Успение на Света Богородица“ в стария ловешки квартал „Вароша“. В храма оклеветеният духовник е служил до смъртта си. Със златни букви на камъка е написано, че той е борец за църковни, национални и социални свободи, чиято памет е помрачавана 120 години.
– Г-н Кадиев, защо веднага след Освобождението поп Кръстю изпадна в немилост? Оцелява при поне три покушения, но за сметка на доживотен позор.
– Аз съм председател на културно общество „Поп Кръстю” в Пловдив. Каква е целта – да махнем клеветата, да измием това позорно петно върху светлия образ на поп Кръстю. Той завършва Белградската семинария и там се запознава с Левски. Работил е при Раковски – помагал е за отпечатването на вестник „Дунавски лебед” и го е разпространявал. Когато Левски отива в Ловеч да основава комитет, той не познава никого. Само поп Кръстю. И заедно полагат основите на комитета. Попът заклева над револвера, ножа и Библията дейците в Ловеч. Всичко идва от завист. Българската завист е световен, олимпийски шампион. В църквата служи, освен поп Кръстю, и старият поп Лукан. Всички кръщенета и сватби отиват при поп Кръстю и старият поп Лукан му завижда. Синът му Марин Поплуканов става председател на революционния комитет, който Левски основава. И старият поп Лукан казва: „Ех, тоя Левски, подкукороса момчето ми”. И оттук започва цялата беда.
-Каква е истината за предателството тогава?
-Левски не е предаден. Това е злощастно стечение на обстоятелствата. Истинският предател е Димитър Общи, след като извършват обира на хазната на Орхание. Всички са хванати, признават и започват да плюят. За Левски още никой не знае. Но Димитър Общи издава всички. И посочва, че в лозето на чорбаджията Яким Шишков са били Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов и един поп. Арестуват ги. Хващат стария поп Лукан. Оказва се обаче, че се търси не този поп, а нисък, дебел и с черна брада. Тогава се сещат, че другият свещеник е поп Кръстю. Но големият въпрос е телеграмата, която изпраща Мазхар паша до каймакамина в Ловеч. В нея се споменава за мухтарин. Какво значи мухтарин, от арабски –информатор. Човек, който донася на турците за състоянието на раята от всички селища на България. Посредник между българи и турци. Кръстю е бил такъв. Но всички революционери са били такива. И той винаги е казвал, че в Ловеч няма нищо. Хващат го, бият го, но нищо не казва. Левски е хванат съвсем случайно. Съдят обирджиите на хазната на Орхание. Арестуват 50 души и след като Димитър Общи издава, започва търсенето. Когато Апостола тръгва за Къкрина, никой не знае, той взима със себе си само Никола Цвятков Бакърджията. Край Ловеч, на Пази мост, ги среща патрулната турска двойка. Левски вижда Али чауш и тръгва веднага към нивата. Заптиетата познават само Никола Цвятков, който казва, че отива за бакър в Търново. Несъобразителността на Левски му изиграва лоша шега. След Освобождението Али чауш казва: „Усъмних се. Българин да отива на нивата да види какъв боклук са му докарали на втория ден след Коледа”. Хващат ги, но никой не знае, че това е Апостола. Питам – как тогава поп Кръстю е предателят. Наистина го викат да го разпознае, но той казва: „Не го познавам”. После обаче казва на жена си Мария: „Попитах Дякона как е станало, а той ми отговори: „Стана тя, каквато стана, попе”. Чак при втория разпит в Ловеч го разпознават и тогава го екстрадират в София. Винят българския народ, че не е опитал да го освободи. Никой не е знаел. Прочутият негов приятел от Търново Иван Големия разбира, прави несполучлив опит, като хвърля топка парцали с газ пред стената на затвора, но тя веднага угасва. Другият опит е при преместването на Левски от София в Цариград да бъде нападнат конвоят. По онова време два са основните пътя до имперската столица. В София е изпратен Дончо Фесчията, за да събере информация кога и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари подготовката е завършена. Предвидено е три чети на три места да саботират линията Саранбей-Одрин и една чета линията Русе-Варна. Именно в този момент се получава печалната вест за обесването на Апостола. Тук явно в основата на замисъла е предвидената в турското наказателно право възможност присъдата да бъде обжалвана пред най-висшата инстанция в Цариград. За съжаление обаче в София не заседава съд, а Извънредна комисия, което предполага и извънредни мерки. Без съд предложената от Комисията присъда се изпраща на султана, който я одобрява и тя незабавно влиза в сила.
-Кога започват гоненията срещу поп Кръстю?
-Гоненията срещу поп Кръстю започват от фамилията на Марин Поплуканов, сестра му Величка и Димитър Пъшков. От завист. Някой трябва да е оклеветен. И това е поп Кръстю, който ги изобличава всички. На 12 декември Левски пише писмо до Ловешкия комитет, 15 дни преди хващането си, и пита защо председателят на комитета Марин Поплуканов е взимал пари от касата. Дава срок до няколко дни да ги възстанови. Той не ги връща. Когато арестуват Марин, парите остават у стария поп Лукан и той ги скрива у дома. Но умира 1877 година. Когато заточеният Марин Поплуканов се завръща вкъщи след Освобождението, той не знае къде са парите. Обвиняват поп Кръстю, че ги е взел, но свещеникът живее мизерно в къщичка с две стаи. Умира от туберкулоза през 1881-а. Пише стихотворения, басни, епиграми, изумителна публицистика. 120 години не издаваха ръкописите му.
-Митът за предателството обаче е утвърждаван от именити творци като Каравелов, Захари Стоянов, Вазов.
-Така е – трима големи български писатели – Каравелов, Вазов и Захари Стоянов, са писали срещу него. Те са гениални творци и не бива да се обезценява творчеството им. Вазов, когато пише „Епопея”-та, взима сведения от русенския вестник „Славянин”, където има дописка, че поп Кръстю е предателят. Каравелов пуска две непроверени дописки, че попът е издал Левски, а материалите са му изпратени от Величка Хашнова – сестра на Марин Поплуканов. Архивът на Ловешкия комитет е при Каравелов в Букурещ, но румънцте го предупреждават, той напуска страната и отива в Белград, като оставя архива в сръбското консулство. Архивът обаче е откраднат и когато съдят Левски, той вижда го в съда. Какво си е помислил – няма как да знаем. Преди да напише убийствените редове за поп Кръстю в одата за Левски, Вазов не е направил опит да установи истината. Ако беше отишъл до Ловеч и беше говорил със смъртно болния по това време свещеник, подобни стихове нямаше да бъдат написани . Патриархът е приел за чиста монета вече създадения мит, за да напише: „…тоя мръсян червяк, тоя низък роб”. От писанията на Захари Стоянов пък личи неговата неприязън към църквата. Тази неприязън със сигурност се е увеличила след Освобождението, когато той влиза в първата българска масонска ложа „Балканска звезда” в Русе. Това е времето, когато Захари събира материалите за своята биография за Левски, обмисля книгата и работи по нея. Антиправославната идеология на масонството несъмнено е мотивирала допълнително автора в изграждането на клеветническия мит срещу поп Кръстю.
