Мария Лесенска от ЕГ „Пловдив“ с първа награда във възрастова група 11-12 клас, Мария Деведжиева от ЕГ „Иван Вазов“ зае второ място в категория 8-10 клас
Разсъждения за духовното пътуване на човека към самия себе си и себеоткриването, базирани върху романа „Сидхарта“ на нобеловия лауреат Херман Хесе, донесоха първа награда от национален конкурс на 11-класничка от ЕГ „Пловдив“. Мария Лесенска се класира под номер едно във възрастова група 11-12 клас на младежкия конкурс за литературнокритическо есе на Института по български език към БАН. Тя получи плакет и парична премия от 200 лева. „Магията на словото“ бе темата на есето на Мария Деведжиева от 9 е клас на ЕГ „Иван Вазов“, която стана втора във възрастова група 8-10 клас. Тя получи грамота и парична награда от 100 лева.
Участие в конкурса взеха 84 ученици от първи и втори гимназиален етап, чиито текстове бяха рецензирани от петчленно жури от специалисти литературоведи. Сред водещите критерии при оценката е ясно изразената лична позиция, актуалност на възгледите, умение за композиране на текст и аргументиране на теза, лексикално богатство и добър правопис.
За есетата си гимназистите са се вдъхновявали както от класически, така и от модерни автори и произведения, поясняват организаторите на конкурса – „1984“, „Малкият принц“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Дон Кихот“, „Мадам Бовари“, „Дядо Горийо“, „Пътешествията на Гъливер“, „Вино от глухарчета“, „Спасителят в ръжта“, „Малки жени“, „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров и „Зелените деца“ на Олга Токарчук.
„Винаги съм обичала литературата, прекарвам свободното си време в четене на книги – любими жанрове: класика, съвременна литература, философски и психологически романи, поезия. Харесвам Стайнбек, Оруел, Селинджър, създаването на текстове също е приятно занимание за мен, затова реших да участвам в конкурса“, разказа Мария.
Избрах да пише есе по “Сидхарта” на Херман Хесе, защото произведението дава широко поле за разсъждение, а самата тя споделя заложените идеи и посланието на книгата. Съвсем не се колебае с какво иска да се занимава в бъдеще, категорично е избрала литературата. Амбицията й е да учи английска филология. Освен чужди езици, другите й страсти са китарата, рок музиката, шахът и пътешествията.
Пътят на себеоткриването в „Сидхарта“ на Херман Хесе
„Колко ли пътя човек ще извърви/ преди да се нарече човек?“ – така започва една от най-значимите поеми на Боб Дилън „Blowin’ in the Wind“. Поставяйки риторичния въпрос в художественото пространство на повестта „Сидхарта“, попадаме в неизмеримото поле на търсене и прозрения, на хармония и съвършенство, на мъдрост и смирение. Написана през 1922г., книгата е все толкова актуална откъм послания и съотносима към личностния растеж на съвременните хора. Духовното пътешествие на главния герой, Сидхарта, е своеобразен извор на философски отговори, носени от Реката, достигнати при единството на Самсара и Нирвана, обединението на преходното и вечното. Сидхарта преминава през поредица от житейски етапи, белязани от изборите, които прави, като пътят му е осеян с променящи го и изграждащи го срещи. Каква обаче е цената на просветлението и съществува ли изобщо така преследваният едностранен отговор, „от вятъра носен“, или от Реката?
Постигането на душевен мир и хармония с външния свят са възможни само в условията на единство между света на душата и този на тялото. Ако човек потъне изцяло в материалната страна на живота, рискува да се загуби в лабиринта на изкушенията и човешките пороци – алчност, егоизъм, сладострастие. Ако пък се отхвърли присъствието на физическия свят, се губи реалистичната представа за достигнатите от разума идеи, настъпва отчуждение и изолираност от заобикалящия ни свят. Човешката природа, несъвършена, но съвършено балансирана, е именно смесица от двата свята – духовния и материалния. На тяхната граница се крие и истинското познание, познанието, което не може да се предаде с думи, а само можем да достигнем с помощта на житейския опит и моралните ни ценности. Съвършенството на света се крие в неговата цялост, в доброто и злото, в копнежите и мъката, а просветлен е този, който е способен да превъзмогне страданието и да обикне течението на живота, да се слее с единството. Пътят на себеоткриването е сложен, изпълнен с предизвикателства, изкушения и падения процес, който не всеки е способен да измине, но истински щастлив и завършен е този, който го извърви докрай.
Образно можем да проследим хода на Сидхарта, разделяйки го на три главни момента: отхвърлянето на получаваните наготово знания и чужди учения, досега с материалното и извисяването до Нирвана. В първия етап, света на знанията и аскетизма, героят попада в кръговрата на жаждата, чувства вътрешна тъга и безпокойство, осъзнава мимолетността на усвоените от него мисловни техники. За да прозрем мистерията на външния свят, е необходимо себепознанието – умението да разбираме собствената си природа, да приемаме недостатъците си и да се водим от своите морални закони. Основна мисия на пътешествието, което поемаме към себе си, е откриването на вътрешния ни потенциал, от което се поражда и стремежът към израстване до фундаменталното Аз. Себепознанието стои и в основата на способността ни да вземаме решения, водещи до личностни промени, а самият процес на промяната бележи висш идеал – този на еволюиращата личност. Най-голямото наказание за всеки човек е застоят, ограничаването в едно пространство, най-голямата награда – прогресът, движението към по-доброто вътрешно Аз, чиято проекция във външния свят се свързва с осмисленото съществуване. С това може да се обяснят думите на Сидхарта при раздялата му с Говинда: „Има само едно познание, о, приятелю, което е навсякъде, това е Атман, който е в мен, в теб, във всяко нещо.“
Воден от идеята за пробуждането, Сидхарта се отдава на пътуване към себе си. Без да търси и без да следва. Оставяйки света на знанията, освободеното му Аз го води към Самсара – света на парите и удоволствията, който всецяло го поглъща. Подобно на героя на Оскар Уайлд, Дориан Грей, младият Сидхарта попада в капана на изкушенията поради липсата на житейски опит. Сблъсъкът на героя с реалния свят е повратен миг в развитието му като личност. Защото е нужно да преминеш през най-дълбоките пропасти, за да се изкачиш до най-високите върхове, това е и началото на пробуждането на Сидхарта: „Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново в себе си Атман. Трябваше да греша, за да продължа да живея.“ Усещането за безсмислено съществуване го поставя в гранична ситуация на ръба между живота и смъртта – ключово е прозрението за вечната душа като носител на смисъла в живота. Допускането на грешки е част от човешката природа, играеща централна роля по пътя към просветлението. Съзнаването, че миналите грешки не властват над бъдещето, че потенциал има във всеки, верен на ценностите си, е изход от кръга на отчаянието. Чистата душа е по-силна от всяка проява на слабост.
Реката играе важна роля при същинското пробуждане на героя, тя е символно понятие, което представлява живота като единство от Самсара и Нирвана, тленно и непреходно, разкрива идеята за безвремието. Неслучайно е и граничното ѝ разположение – двата заобикалящи я бряга символизират противоположните светове на материалното и идеалното. Като тяхно свързващо звено реката съдържа в себе си мъдростта, истинското познание, получено при обединяването на душевната вечност и плътската тленност. Човешката природа не е резултат на крайностите, а пъстра смесица от добро и зло, от блага и пороци, чиято хармония се изразява във взаимното им допълване. Без наличие на материя, формата не би имала смисъл, идеите биха били неприложими– тук се ражда и темата за безвремието. Реката тече, „за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето“, така и ние живеем единствено в настоящия миг, не като роби на миналото или проекции на бъдещето. Символът на течащата вода се обвързва с човешкия път към просветлението и свободата на духа да направи избор, неподвластен на натиска на времето. Времето, което е просто илюзия, разсейваща ни от есенцията на живота. Неспирното течение на реката от своя страна репрезентира вечната енергия, движещата сила, неуморния двигател, отправящ ни през нови и нови предизвикателства. Както всяка река притежава плитчини и дълбочини, така и човешкият живот събира в себе си падения и подеми, образуващи своеобразна спирала, чиито уроци служат като стъпала по пътя нагоре към себе си.
В общуването си с реката Сидхарта успява да стигне до състоянието Нирвана – свобода от болката, страданието и външния свят, „неговото Аз се бе сляло с единството“. Като метафора за сбора от съдбите, оформящи съвършенството, е водното течение, срещу което Сидхарта спира да се бори. Отдавайки му се със смирение, героят стига до просветлението – върховия миг по пътя на себеоткриването. И докато личността му в началото на пътя е съдеща, отношението му към хората деца се изразява в насмешка, сега той гледа „не така мъдро, не така горделиво, затова пък по-сърдечно, с по-голямо внимание“. Приемането на света, такъв какъвто е, в цялата му пълнота, е признак за личностното съзряване в героя. Едва след като той самия преминава през придружаващите човешкия път страдания и изпитва любов и привързаност, успява да разбере хората деца, да прояви емпатия. Възприемането на идеята за вечно променящия се свят е ключ към намирането на вътрешен и външен мир, в условията на които се ражда и душевното щастие.
В преследването на такова щастие обаче ние често оставаме слепи за познанието, което е пред очите ни. Когато човек търси, обсесивно и целеустремено, се случва подсъзнателно ограничаване на възприемането на други обекти, мисли и явления, убягващи на сетивата ни. Това е и едно от преобръщащите светогледа прозрения на Сидхарта: „Когато някой търси – каза Сидхарта, – често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш – означава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел.“ Прекалената концентрация, както всяко нещо, приложено в крайност, е именно пречката, спираща свободния дух от истинското познание – това, криещо се вътре в нас. В упорития стремеж насочваме вниманието си към целта, мислите за която слагат преграда между знание и мъдрост, теория и познание. Абстрактно и далечно се чувства преследваното, описвано от хиляди думи и множество мисли, но не представлява онова познание, съдържащо се в чистия човешки дух, изискващ Свобода. Безграничността на съзнанието се състои именно в способността ни да виждаме както потенциала, така и сегашните достойнства във всяко нещо, открито да приемаме различното от нас, но и да спазваме личните си морални принципи.
Многопластов е пътят на себеоткриването, минава през поредица от възходи и падения, които дават уроци, отвеждащи към същността ни. Себепознанието е единственият начин да бъде постигната хармония между оглежданите в тленното страдания и чувства и вечното движение на житейския ход. Като невидими планински клисури са капаните, заложени от съдбата, целящи да ни отвлекат в материалния свят, затова отнема изключителна душевна издъжливост да бъде покорен най-високият от всички върхове – този, поставен от самите нас. Съвършенството на човешката природа се изразява в единението на добро и зло, тленно и вечно, които винаги вървят заедно, оттам следва и невъзможността за едностранно тълкуване и възприемане на света и неговите особености. Пред всеки човек стои път, зависещ изцяло от изборите на личността, всеки път носи със себе си различни изпитания, за които не бихме могли да се подготвим. Знанията са недостатъчни, в познанието се крие истинската мъдрост, даряваща щастие. Пътят до нея обаче е различен при всеки – или както казва Сидхарта: „мъдростта е несподелима“.
