С премиера на книгата „Хора на науката. Университетът като убежище на мисълта” ще започне в 17 часа утре десетото юбилейно издание на Нощта на учените. Книгата е сборник с интервюта с пловдивски учени, които отговарят на едни и същи въпроси – за академичното поприще и смисъла човек да се посвети на науката. Представянето й ще бъде в 6 аудитория на ПУ „Паисий Хилендарски”. Един от интервюираните е деканът Филологическия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски” доц. Живко Иванов. От 1983 г. той е преподавател във висшето училище, като основната му дисциплина е „Българската литература след Освобождението”. През 1998 г. става доцент, а през 2007-а и декан на Филологическия факултет.
– Каква е частта на учения във Вашата личност и имате ли непознати за колегите и студентите Ви страни?
– Мога да кажа само, че частта на учения в мен е интегрална, а интегралното не може да се изчисли в проценти. Иначе ученият е един любопитен човек и това, че професионално се занимава със своето любопитство, не може да се отдели от любопитството му към другите неща.
Сигурно имам непознати страни, но те не са интересни. Не съм попадал в «Гинес», нямам и намерение.
– Как бихте искали да Ви възприемат хората и всъщност интересувате ли се от мнението на другите?
– По този въпрос се придържам към нещо, казано от Захари Стоянов: „ Абе, ти направи нещо, пък нататък лозето е без пъдар.” Който както иска, така да го възприема. Аз съм лозето, няма пъдар, който иска, да влиза, да ме разбира, да ме интерпретира, това не може да се контролира, а и не бива. Смятам за голям лукс човек да иска да бъде схващан като еди-какъв си. Това е доста нарцистично. Така че по отношение на мнението на другите съм напълно свободен човек – всеки може да ме възприема, както иска.
– Как решихте да поемете поемете по пътя на академичното поприще?
– Случайно. Преди филологията съм завършил електротехникум и от мен се очакваше да продължа в някакъв инженерен институт. Аз обаче исках да стана журналист, а това навремето беше много трудно. Имаше квоти, спуснати от Окръжния комитет на БКП, явявахме се на 4-5 кръга от изпити. Знаех, че няма да с класирам, но исках да опитам и се явих. Дори си спомням един от въпросите: „Как се казва председателят на Централния комитет на Монголската комунистическа партия?” Тогавашния го помня и до днес, казваше се Юмжагийн Цеденбал, кой е днес, не зная. Това влизаше в кръга на изискваната обща култура. Така и не влязох в специалността „Журналистика”, но ме приеха „Българска филология” в Софийския университет. Аз обаче реших да се върна в Пловдив, без да знам точно защо. Но не съжалявам, Пловдив е един по-добър град за живеене. Още в студентските ми години усетих подкрепата на част от моите преподаватели за нещата, върху които тогава работех. Тогава имаше млади и много сензитивни преподаватели. Благодарение на тяхната подкрепа тръгнах по този път.
– Кои са вашите учители в науката?
– В науката човек има много учители, с които никога не е имал пряк контакт. Но за мен по-важни са хората, които са ми помогнали да се ориентирам, показали са ми какво мога и какво не мога, нещо, което сега се нарича „конструиране на личната кариера”. Така че наричам свои учители професорите Бистра Ганчева, Клео Протохристова, Иван Сарандев… Конкретно Сарандев имаше славата на страшилище сред студентите, но той направи няколко големи жеста за мен.
– Добър избор ли е човек да се посвети на науката и образованието?
– В днешно време – не, тъй като с времето науката изпълнява все повече утилитарни функции и става все по-прагматична. В този смисъл тя става по-скоро приложна наука и е ценена само от гледна точка на приноса си в изграждането на благосъстоянието и на това, доколко е ориентирана към пазара. Подобни критерии не са чисто научни. И най-лошото е, че това важи не само за хуманитаристиката, а и за фундаменталните науки, които като че ли най-много пострадаха от това отношение.
– Мислите ли, че фразата „Сега не е време за наука” е клише, или всъщност въпреки всички финансови проблеми в държавата у нас се правят изследвания на световно ниво?
– Това е резултат от преценката, дали има, или няма пари. Но човекът не е направен така, че всичко да зависи от парите. Например пътешествията в Космоса с изследователска цел нямат видими пазарни резултати веднага, но се оказва, че те развиват неща, които може да бъдат измерени. Същото е с една теорема, решена през 1850 г., която 120 години по-късно е станала основа на компютърните науки. Тоест към средата на ХІХ век тя е изглеждала безполезна, но после не се е оказало така. Така че не може от всичко да се търси пряк резултат сега. В тази ситуация не мога да преценя доколко в България се прави голяма наука, но се страхувам, че е малко. Понеже всичко зависи от парите, моите научни интереси сега трябва да се подчинят на въпроса как да интегрираме ромите. Мен може да ме вълнуват други неща, но те не са интересни и обществено значими от гледна точка на финансирането.
– Университетите ли са мястото, в което трябва да се прави наука, или институтите към БАН и съществува ли ефектът „Лявата ръка не знае какво прави дясната” при това извършване на научни дейности на различни места?
– Според мен няма никакво значение къде се правят изследванията. Разликата е, че в университетите науката се и преподава и има възможност млади хора да бъдат увличани в изследователския процес. Това помага, но пък фактът, че се и преподава, отнема ценно време за чисто научни изследвания. И двете форми според мен са еднакво допустими и ако има някакъв проблем, той идва от генеалогията на БАН, която беше нещо ката запазена територия само за наука.
– Кое е най-интересното пред Вашата наука, погледната с хоризонта на 21 век?
– Литературната наука се превръща в археологическа наука. Изглежда, че литературата вече няма централното място в живота на човека, което е имала през ХІХ или в средата на ХХ век. А всъщност литературата не е нищо различно от помощ човекът да изгради себе си. И макар че вече не е ХІХ век, когато не имало нито радио, нито телевизия, литературата продължава да бъде път човекът да познае себе си. Това е мое дълбоко убеждение.
– А как окуражавате младите – студентите и начинаещите в науката?
– Аз поначало не знам какво е да науча „Под игото”. На студентите мога да им обясня какво означава „Под игото” за мен и какво би могло да означава и за тях. И моята основна задача не е да научат нещо за романа, а да разберат, че в „Под игото” има неща, които ги засягат. В „Андрешко” – също. И моята дълбока болка е, че чрез образованието ние сме отдалечили младите от тези произведения. Когато говоря с учители, разбирам, че това е така, защото ние сме се отказали от авторитета на преценката и сме минали към едни формални критерии. Ние вече не вярваме, че някой може да произнесе оценка за нас и тя да е меродавна. Затова оценяваме по критерии като брой на грешките. А всъщност един студент може да ми предаде писмена работа, в която няма нито една правописна грешка, но тя пак да е за двойка, защото като съдържание е нула. Но той ще дойде и ще пита защо. Тоест ние сме се примирили с това, че всяка оценка, която даваме, трябва да може да бъде формално доказана. Затова и в матурите по български език по едната милост Божия има една съвсем малка част за есе. Ако има начин, и него ще махнем и ще оставим само въпроси с ясен отговор, ако може, само с ”да” и „не”. Заради тази липса на авторитети сме на това равнище и всеки може да оспорва всичко.
– Как си почивате и как се забавлявате?
– Почивам си извън града с проверени приятели, с които си знаем какво правим заедно. Също така със семейството, а вече имам и една внучка, с която си прекарваме също много добре.
– Обичате ли да пътувате и имате ли свое място някъде по света?
– Когато не можехме да пътуваме, много обичах и първото ми пътуване, макар и до Югославия, беше истинско събитие. Сега, когато имам възможност да пътувам, желанието ми се изпари. И вече мисля, че има някаква неврастения в нагона на човека да пътува, така че се върнах към варианта на Имануил Кант, който не е излизал от Кьонигсберг, но това не му е пречело да мисли.
– Има ли нещо, за което досега не сте намерили време в живота си, а то Ви привлича?
– Мечтата ми беше да спечеля 12 млрд. долара и да построя хубави пътища в България. Исках да играя в разни лотарии, но не съм намерил не толкова времето, колкото късмета за това. Все още.
