Благодарим ти, Дяконе, че се случи на нашия малък и горд народ, каза в словото си по повод 180 години от рождението на Апостола писателят Недялко Славов
Днес България отбелязва 180 години от рождението на един от най-великите си синове – Васил Левски. Дяконът вдъхнови цял народ за борба за свобода и сам се жертва за нея. Пловдив чества бележитата дата пред паметника на Апостола в подножието на Бунарджика. В общоградското честване участваха депутати, общински съветници, представители на местната и държавната власт.
Как би ни видял Левски днес? Ето отговора на председателя на Съюза на независимите писатели ина културно общество „Поп Кръстю“ Марин Кадиев: „Може би повторил онова „Народе????“ Ние вървим, но много криволичим. Левски е сред онези, които оправдават съществуването ни. Като че цялата енергия на българския свят е събрана в неговата личност. Трябва да го приемаме като изключителен човешки пример за вярната посока на България във вътрешното ни битие и международните отношения“. Според Кадиев поп Кръстю е напълно реабилитиран и историческата наука вече не говори за предателя в негово лице.
Слово по повод юбилейната дата произнесе поетът, писател и драматург Недялко Славов, носител на националната награда „Хр.Г.Данов“ за 2017 година:
Днес ни събира една от най-светлите дати в Българската история. На този ден преди 180 години се ражда Апостолът на свободата ни Васил Иванов Кунчев. Мислих много за днешния ден и думите отпадаха една по една – превъзходните степени, прилагателните, суперлативите, всичко отстъпваше, за да останат накрая две думи, които изчерпват живота на този най-сияен българин и те са Свобода или Смърт!
Ще прескоча всички политически прочети на Левски, пренаписването на делото му, влагането на смисли в думите му, каквито той никога не би и предположил, че могат да съществуват.Той не е нито платен интернационалист, нито щатен интербригадист, нито организиран радетел за световни революции и всякакви подобни колективни измами, взели милиони човешки жертви и всеки път тласвали човечеството към мракобесни времена и общества. Левски има едно дело и една вяра и те се наричат единствено и само свободна България. Искам да отбележа нещо, което е най-важното, когато се опитваме да разгадаем феномена Левски. Нека нито за миг не забравяме откъде иде той. Той иде от дома на Вярата. Дякон Игнатий е духовно лице, което вземайки етичната и нравствена енергия на християнството се завръща в мрачното робско българско битие с идеала на свободата. През пролетта на 1864 година, на връх Великден, в Сопот, той сам отрязва дългите си монашески коси и става мирски Дякон на Свободата. Има нещо много общо между изграждането на неговите тайни комитети и стотиците му последователи и учениците, следващи Христос, има и нещо трагично общо в турското правосъдие и предателството на българското чорбаджийство при осъждането на Дякона и присъдата над Христос, когато Пилат Понтийски оставя съдбата на Спасителя в ръцете на първосвещениците.
Преди месец бях поканен на председателствам журито на националния средношколски конкурс, посветен на рождеството на Левски. Изчетох стотици стихотворения и есета за Дякона писани от невинни души и чисти детски умове и мога да ви споделя със щастливо сърце- има надежда. България не е загубена. Асимилацията на националните ни ценности, рушенето на традициите ни, деструкцията на езика ни – всичко това е факт, но факт е и друго. Родовата памет, националното ни ДНК, което се предава по неведоми пътища са живи, пъпната връв на българина с майка България не е още прерязана. И тези деца го доказваха с творбите си. Аз съм трогнат и очарован от патриотичния им плам, от любовта и преклонението им пред Дякона Левски. Разбирам, че този възторг е неосъзнат в пълнотата му, разбирам, че е все още само емоционален момент, светла детска рефлексия, а не логически анализиран и осмислен апотеоз на делото му, но може би и именно това е най- важното. Говоря за инстинктивната ни потребност от Дякона. Да, бъдещето на България, нашите деца, имат нужда от Дякона. Защото той е вярата, той е еталона, той е запазената пропорция на националния дух, по който всяка едно поколение установява своето отклонение от българския национален идеал. И нека ни говорят каквото си искат, и нека ни люлеят със всякакви приспивни интернационални песни, но Левски не е абстрактно понятие, абстрактни ценности и абстрактен свят, а е България. Земята на нашите деди, границите на нашия език, традициите и обичаите, територията на нашия национален гений, който ни прави различни от световната матрица, от фермата, от бройлерската еднаквост на хората днес. В тази връзка ще кажа и още нещо много лично Идвам често тук. Това място, особено привечер, се превръща в своеобразна метафора за личността на Левски. Скромен, земен, човечен, народен, той никога не е обичал показността, героическите пози. Затова и паметникът му в Пловдив не е на площада, а е на това скромно, природно и естествено място. Бих казал, тук той е на точното, на своето място. Тук той е в сърцето на живота, за който навярно е мечтаел. И вярвам, че неговия дух е щастлив под полегатите лъчи на залязващото слънце, когато около чешмата привечер пред него се събират деца, майки и птици и изчакват своя ред в онази божа последователност, с която свободното Битие се подрежда в своята изначална хармония и простота.
Благодарим ти, Дяконе, че се случи на нашия малък и горд народ, благодарим, че те има!
