Учителят по география на английски Елена Иванова е кадър на 15-я випуск и вече 33 години преподава в гимназията

Кирковец на сянка не седи, сянка прави. Тази крилата фраза се пренася от поколение на поколение като емблема за безбройните възпитаници на емблематичната Английска гимназия. На 2 юни пловдивското елитно училище, дало на страната министър-председател (Жан Виденов), главен прокурор (Сотир Цацаров), писатели, издатели, режисьори, именити лекари, учители, инженери, архитекти, финансисти и IT специалисти, празнува своя 60-и юбилей на Античния театър.

Партийно посещение на високо ниво през пролетта на 1958 година става повод да бъде създадена гимназията. Делегация, начело с първия човек в партията и правителството на Германската демократична република – Валтер Улбрихт, идва в Пловдив и след това се заражда идеята за немска езикова гимназия. Първоначално смесената гимназия с преподаване на английски и немски се помещава в сградата на Семинарията, която се е ползвала от Спортното училище. В продължение на 44 години начело стои Любен Христов, който е директор до 1992 година.

През есента на 1976 г.гимназията се мести в сегашната си сграда. Свидетел на първата копка, направена две години по-рано, е и Елена Иванова. Тогава ученичка в 15-я випуск на Английската. 33-годишната й професионална кариера е неизменно свързана с емблематичното училище, в което преподава и до днес. За миналото и настоящето разговаряме минути след изпращането на 56-я випуск.

-Ако се върнете в годините назад, как ви изпратиха на бала?

-Изпратиха ни също толкова тържествено. Имаше хора, както и сега. Миналата година празнувахме 40-годишен юбилей от завършването с моите съученици. Няма как да забравя пламенното слово на директора Любен Христов, който беше огнен човек. Негова е крилатата фраза: „Кирковец на сянка не седи, сянка прави“. Знаете, че първоначално гимназията носеше името „Георги Кирков“.Кирковци бяхме възпитавани в невероятна амбиция да търсим новото, да правим най-доброто, на което сме способни.Това завещаваме и днес.

-Изпитвате ли носталгия към онези години или по-скоро си спомняте с усмивка за бунта на младостта?

-Човек винаги изпитва носталгия към младостта. Независимо от изключително строгата дисциплина, униформите, железния режим в общежитията, бяхме невероятно сплотени. С всичките си съученици поддържам връзка. Ние сме като едно голямо семейство. Изпитвала съм невероятното усещане в чужбина, където не познавам никого, в един момент край мен да се окаже възпитаник на Английската. С който не се познавам пряко, но който е готов да окаже съдействие, да помогне. Това ми се случи в Япония. Кадрите на тази гимназия наистина са навсякъде по света.

-Вие сте възпитаник на 15-я випуск и сте учила в старата сграда, където е сниман и култовият филм „Вчера“.

-Да, там започнах. Като всички млади хора, и ние се бунтувахме срещу правилата. Имахме тъмносини барети, които задължително трябваше да носим. В автобуса обаче никой не искаше да го виждат с тях, така че ги държахме по джобовете и ги слагахме, когато приближим входа на училището. Както е сега с вратовръзките. В сегашната сграда се преместихме, когато бях в 10 клас, така че аз се дипломирах в новата. Присъствала съм на първата копка през 1974 година. Сякаш беше вчера. Времето лети.

-Ако трябва да направите сравнението преди и сега?

-Времето е съвсем различно. Тогава нямахме тази информация, с каквато разполагат сегашните младежи, като пък техните техническиумения. Те са други и това е нормално. Не казвам по-лоши или по-добри. Аз съм много щастлива и доволна с моите ученици.

-Как се случи така, че се върнахте обратно в гимназията, след като се дипломирахте?

-Обичах много географията. Имах невероятни учители, които ме запалиха по предмета, а той дава много висока обща култура. Като завърших смятах да ставам професионален пътешественик, изобщо не съм имала планове за учител. Оказа се обаче, че моят преподавател по география на английски е пред пенсия и аз дойдох на неговото място, защото не се намират лесно такива кадри. И останах 33 години. Или общо 38 в гимназията. Няма как да не я чувствам като мой втори дом. А сега и синът ми учи тук. Тази година завършва 10. Клас. Понеже има интерес към програмирането, му предложих Математиката гимназия, но той категорично заяви, че ще учи в моето училище. Може би, без да искам, съм го заразила. Разбира се, не съжалява.

-Не му ходатайствате за оценки.

-В никакъв случай. Даже, да си призная, не ходя и на родителските срещи, защото в същото време имам и аз.

-Незабравимият ви колега?

-Всички се уважаваме, но най-близки са ми учениците, които в момента са мои колеги – около 12 души. Разбираме се с един поглед. Те са ми най-добрите приятели. Имаме невероятна спойка, защото не ни е безразлично какво се случва с училището. Няма как – възпитавани сме тук. Аз съм щастлив човек, защото, когато дойдох ме посрещнаха моите учители. За всяко нещо можех да се обръщам към тях и се чувствах сигурна и спокойна. Сега вече аз съм в тази позиция. Малко по-сложно е ти да даваш съвети.

-Какво ви е най-трудно днес, когато влезете в клас?

-Да ги мотивирам. Аз обаче имам едино предимство – когато им кажа, че съм завършила гимназията и сме от едно и също семейство, респектът е по-голям. Много се уважаваме. Е, имало е провинения, но запазваме чудесни отношения. Непрекъснато получавам покани от випуски, които празнуват пета, десета, двадесета годишнина от завършването. И съм щастлива да ги вида успели.

ПУБЛИКУВАЙ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.