Няма как да се прави наука само с митове, казва литературният изследовател Гавраил Панчев и търси отговор как сме загубили идентичността си
Защо авторът на „Записки”-те не участва в Руско-турската война и се включва в заговора срещу Стамболов проучва още писателят критик
Гавраил Панчев е писател, филолог и литературен изследовател. Автор е на 50 статии и студии, включен в енциклопедията „Кой кой е в българската култура”. Най-популярният му труд е тритомникът за Алеко Константинов, написан след 16 години изследователска работа, който тълкува по различен начин творчеството на Щастливеца. Премиери в цялата страна е правил и със сборника есета и статии „Бай Ганю. Невероятните разкази за един съвременен българин” от Алеко Константинов: власт и знание”. Автор е на сборник студии „Промяната”, на сборник статии „Между робството и свободата” и на книгата „Комунизмът като комунизъм”.
През юни 2013 година Гавраил Панчев е обявен за почетен гражданин на Стамболийски. В момента ръководи литературния клуб в местното читалище и усилено работи върху изключително обемно изследване върху живота и дейността на Захари Стоянов. За да го довърши, обаче, са му необходими средства, затова негови съграждани са инициирали подписка за набиране на средства и са пратили открито писмо за подкрепа до различни институции.
– След невероятния успех на изследването ви за Алеко, кое ви накара да посегнете именно към личността на Захари Стоянов?
– Интересува ме проблемът за неговата идентичност от гледна точка на въведени отвън идеологии. Говоря за либерални, социалистически, марксистки. Впрочем, Захари Стоянов е познавал Маркс – в „Записки”-те е посочено. Идентичността, в различните й форми, в отношение с преводните идеологии е в основата на интереса ми към Захари. Защото открих, че при него има различни идентичности. Мога да конкретизирам. Една е до 20 години, след което следва революционната, приета за единствена, което аз оспорвам. Надявам се да успея да го докажа. Впоследствие той става либерал с лява насоченост. А после – националист. По особен начин заема важни позиции в съдебната власт. Интересува ме дали се касае за фиксирана идентичност, както твърдят досегашните изследователи и както се преподава , че той е структурен революционер, или става дума за множествена. Юлия Кръстева ползва термина „калейдоскопична”. Тъй като той е бил полиглот, тази множественост успял ли е да я понесе и да опази българската си идентичност, или се е деструктурирал. Това е философската основа на книга ми.
– Прочел сте 3000 тома, как самият Захари стига до тези трансформации?
– Що се отнася до първата му идентичност – през бунт отива в революцията. Бунт срещу бащата, което позволява множество интерпретации, включително и революционни, които са направени в историята на знанието за Захари. Как стига обаче до либералните идеи? С определени елементи на конформизъм – това е специална тема в моето изследване. Дали не е защото героят си е мислил, че му се полага. Това разбиране е масово след 1878-а – хайдути и воеводи се борят за служби и за пенсии. Което, между впрочем, се повтаря в политическата ни история и до днес. Захари е заемал високи позиции в съдебната власт, а не е имал никакво образование.
– Знаем, че е бил е прост овчар.
– Ако въобще е бил овчар. Това е много дискусионно. В „Записките”-те говори разказвач, а не е Захари Стоянов. Пенчо Славейков пише една статия, която комунистическата власт по-късно цензурира – остро критична спрямо Ботев и по повод втората биография на Димитър Страшимиров за Ботев. И тъй като първата е на Захари Стоянов, Славейков казва какво мисли за Захари: „… овчарят с неговите овчарски дивотии, и овцете в парламента го гледат в очите”. Образът на овчаря тръгва и оттам. Реални доказателства, че Джендо Далакчиев, както е истинското име на Захари Стоянов, което той добива в революционния комитет, не се знае дали изобщо е бил овчар. Баща му е бил овчар. Но има ново изследване за овчарите, което показва тяхната икономическа състоятелност по онова време, сравнителна независимост от политико-икономическите отношения в Дунавския вилает. Това е доста голяма група животновъди със солидно влияние. Тези овчари създават църковното училище в Медвен – родното място на Джендо. След 1885 година той става националист и особено приближен на Батемберг, тъй като е сред първите 7 организирани масони в България. Четири от тях са все дейци на революционното движение – Тома Кърджиев, Ради Иванов. Заведени са в Букурещ, както изисква уставът на световното масонство. Там трябва да бъдат приети и избрани за майстори, за да получат правото на легитимна ложа в Русе. Това е част от една друга идентичност, която аз определям като тайната идентичност на Захари Стоянов.
– Вие правите съвсем нова конструкция на личността му.
– Да. Има два въпроса, които ме вълнуват – защо Захари Стоянов не участва във войната 1877-78 година и след това в Сръбско-българската. Малко дискутирани, но много съществени въпроси. Това са хора, тръгнали да мрат – моето възхищение към саможертвата им, и е логично да отидат да се бият. Досегашното изследване показва, че двамата със Стамболов са били в тила на армията по време на Руско-турската война – много благодатно място за особени разпоредби с пари и стоки. Още по-интересно е, че като идеолог и организатор на Съединението не участва и в Сръбско-българската война. Изучих защо не е участвал и направих следващото си откритие. Той е бил назначен от Батемберг за „служител с особени поручения”. Преведено днес – агент. Бил е изпратен в Румъния със специална задача, която има пряко отношение към изхода на Сръбско-българската война. И е дело на тайни отношения между Батенберг и Захари Стоянов. Откъде е близостта им? От масонската ложа.
Последната му идентичност е след 1885 година, когато става националист по убеждение. Това се знае. В особени отношения е с новия княз, става председател на парламента и най-впечатляващото е, че участва в заговор за свалянето на министър-председателя Стамболов. Това е описано, но никога досега не е било изследвано сериозно. Защо, с каква цел, какъв е бил замисълът на Фердинанд, има ли намеса на външни сили, каква е тази поредна трансформация да участва в подобни интриги, след като със Стамболов са се познавали отдавна и непрекъснато са били заедно.
– Изследването ви е така структурирано, че препратките към днешния ден са неизбежни.
– Скритият замисъл на тази книга е точно това – през Захари Стоянов да бъде даден отговор защо сме загубили идентичността си. Ние продължаваме да бъдем под мощно влияние на преводи – идеологически, естетически. Аз твърдя, че имаме идентичност и тя е в консервативното Възраждане от началото на 19 век. Тук е важно да подчертая, че епархийското пространство, което получава Българската православна църква при независимостта си, никога не бива постигнато като държавно. Дори Санстефанският договор е по-малък. Това е още една голяма тема за българската идентичност, прочетена през пространството. Тук малко ще се отклоня със следния пример: Когато еврейските деца приемат юдаизма и учат азбуката на иврит, родителите правят сладкиши под формата на буквите от иврит. Ние обявихме старобългарския за мъртъв, говорим за новобългарски, имаме поредица езикови реформи в новата българска държава. Премахването на последните остатъци от старобългарския също допринася за загубата на нашата идентичност. Каква държава създаваме от третата до днес? Това е вертикализирана държава. Местното самоуправление няма никакви правомощия.
– Каква е вашата оценка, която, макар и косвено, давате на Захари Стоянов?
– Пазил съм се, макар че не е възможно да няма оценки. Имам критика към революционната му идеология. Това вероятно ще скандализира читателите. Този дебат в България никога не се е провел. Няма как да се прави наука само с митове. Какво пише Ботев в „Моята молитва” – за Бог на разума. Това е в основата на революционната идеология, която идва от Фреската революция. Една от главите в изследването ми е посветена на революциите – Английска, Френска, Американска. Българските революционери се извеждат от Френската. След като са изхождали от разума, логично е да са рационализирали последиците от въстанията. Те са тръгнали да мрат с ясно съзнание за това. Питам се рационализирали ли са те последиците. Знаели ли са каква държава ще направят – модерна или теократична? Страхувам се, че не са разбирали. Бил ли е възможен този политически суверинитет? Това са възлови въпроси, но този дебат в България не се състоя.
