След няколкомесечни творчески рботилници с децата от Столипиново, детската писателка Диана Петрова събра историите им в книга
„Приказки от Изгрева“ разказват за мечтите и фантазиите на деца, които живеят, учат и играят в ромска махала – там, където първо изгрява слънцето. Историите на детската писателка Диана Петрова представят един по-различен свят с неговите легенди, обичаи, празници – Гергьовден, Банго Васил, разказват защо ромите нямат азбука и защо са разпилени по света, за техните сватби и традиции, свързани със семейството, приятелството и любовта. Книгата, която е проект на издателство „Летера”, бе представена днес в Образователния център в „Столипиново” в присъствието на децата, участници в творческите работилници с авторката. В продължение на няколко месеца 14 момчета и момичета се включиха в уъркшоп по проекта „Приказна работилница” – една от инициативите в рамките на “Пловдив 2019”. Седмокласниците Гюндуван Антонов и Емил Михайлов толкова се запалили по фантазирането на истории, че в занималнята понякога съчинявали приказки, като тази, която разказали на Диана – за зомбито, изскачащо от компютъра, „взело страха” на пакостливо момиче.
-Децата присъстват с истинските си имена и са особено развълнувани, че вече са герои от книга.
-Почти всички имена на героите в книгата са на деца от квартала. Има приказка за приятелството, защото в тяхната общност то е на почит. Разказвам за ромската азбука и изгубените букви, които едно братче намира и така спасява сестричето си. Исках приказките, които ще напиша, да засягат техните проблем, затова не съм подминала и темата за задграничните пътувания. Става дума за мъж и жена, които са заминали за Германия, но там минават през различни перипетии и са принудени да се върнат обратно в България. Неслучайно заглавията на приказките са, например: “Бялата рокля на Гюлчин”, “Моята трапеза е и твоя”, “Песента на пръстените”.
-Какво открихте в общуването си с децата от общността, което не знаехте?
-Много неща. Културата им е смесица от турски, ромски и български обичаи. Те държат страшно много на семейните традиции. Рядко някое дете е по-различно от останалите. Ако приятел е в беда – цялата махала се вдига и му помага. Бях впечатлена колко са задружни. Научих много за ранните бракове, за това, че след 12-годишна възраст момичетата биват предлагат за женене. Децата ми обясниха, че често се налага да отсъстват от училище, за да помагат вкъщи на родителите си или при отглеждането на по-малките братя и сестри. От гледна точка на нашата култура това е неприемливо, но за тях е съвсем нормално и те си живеят по този начин. Имаха затруднения да говорят български, но бяха много сърдечни и когато не можеха да изразят нещо с думи, рецитираха стихотворения, пееха или свиреха. За мен беше много необичайно, че идваха непрекъснато да ме прегръщат. Когато искаха да покажат колко са радостни, че съм им дошла на гости, веднага се втурваха да изпълняват нещо. Казах им, че приказки могат да се разказват не само с думи, но и с песен. Най-голямата ми изненада беше колко близки отношения са изградили със своите учители, които са им като майки.
-Кой е най-големият урок, който ви дадоха?
-Че християнчета и мюсюлманчета живеят абсолютно мирно заедно. Нещо, което не съм срещала при обиколките си из българските училища. Дали си с бял цвят или тъмен, няма значение. По време на творческите работилници имаше деца, които говорят много добре български и помагаха на останалите да ме разберат, т.е. превеждаха. Упражнявахме се в групово писане – измисляхме заедно обща история, съставяхме диалози. Те живеят интегрирано и трябва да се поучим от тях. Докато провеждахме уъркшопа влизаха деца от други класове, които бяха любопитни да разберат какво се случва.
-За какво си мечтаят, споделиха ли ви?
-Мечти им са скромни, за разлика от българските деца, които искат да станат богати или космонавти. Едно дете мечтае да е пожарникар, друго да бъде войник, а трето се надяваше да си има фризьорски салон. Мечтата на едно момченце беше просто да бъде шофьор. Очите им се пълнят, когато казват каква професия са си избрали. Учудвам се, че могат да имат толкова обикновени в нашите очи мечти.