Толкова сме органично замърсени, че не можем да приемем добротата и чистотата, сподели авторът на романа „Майките” Теодора Димова на среща с ученици от ЕГ „Пловдив”
Децата са призвани да растат в пашкул от любов. Да бъдат обградени от нежност, от празници, радост, топлота и приятелство. Когато това го няма, детската душа остава оголена. Любовта е нещо като скафандър около едно дете. И когато този скафандър изчезне, то поема отрицателните енергии и те преминават или в агреся, или в автоагресия. Това сподели пред ученици от ЕГ “Пловдив” днес един от най-превежданите съвременни български автори и носител на редица престижни награди Теодора Димова. Срещата с дъщерята на Димитър Димов бе в рамките на инициативата “Младият Пловдив чете”.
Теодора Димова разказа, че e свързана дълбоко с Пловдив, защото най-превежданият й роман „Майките” е написан, заради реален случай от града на тепетата. Става дума за двете осмоклсанички, които удушиха своята приятелка Маргарита. Писателят се върна назад, за да припомни колко е била потресена от този случай, защото децата й тогава били горе-долу на същата възраст. Изплашена, че това може да се случи във всяко семейство, започнала да търси отговор за внезапния изблик на детската агресия. В началото не подозирала, че това ще прерасне в роман, но когато започнала да изследва отделните истории, се оформила конструкцията.
“Усетих тъгата и ужаса на едно поколение, което расте без необходимата родителска обич и грижи. Дадох си сметка, че детската агресия излиза тогава, когато децата растат в самота. Големият успех на романа се дължи на факта, че изследва в дълбочина отношенията родители-деца. Човек е виновен или пред децата си, защото не е могъл да бъде достатъчно добър родител, или защото самият той не е бил достатъчно добър син или дъщеря”, разсъждава Теодора Димова.
Наскоро чешкият пренод на романа получил номинация за пристижната награда на Съюза на преводачите в Чехия. Според автора обаче това, което като че остава на встрани от погледа на критиците и читателите е внушението, че ако между нас се появи свят човек, ние ще го убием с камъни.
“Толкова сме органично замърсени, че не можем да приемем добротата, чистота”, казва Димова.
Когато романът бил преведен на френски, избухнали бунтовете в парижките гета. И критиката писала, че романът е създаден сякаш за децата на аутсайдерите, които живеели без перспектива, отритнати от обществото, и това преминавало в бунт и в агресия. Вероятно защото проблемът за детската агресия не е локален, романът се възприемал добре навсякъде в чужбина и вече е преведен на 10 езика.
Димова е категорична, че ако го няма потреса в читателя и в писателя, литературата не може да съществува. Тя разказа, че в Германия и Австрия, например, било честа практика писатели да четат свои произведения по един час, а публиката мълчи, слуша и не помръдва.
“Това е нещо удивително, което ние трябва да започнем да въвеждаме. Това е възпитание в улавяне на словото. А ние не успяваме да се отпуснем, да потънем в четенето. Смятам, че вашата възраст е много трудна. Че времето, в което живеете, е трудно и че заслужавате подкрепата и грижата на хората от моето поколение. Трябва да бъдете пазени и защитавани, не само защото сега навлизате в живота, а защото младостта е трудна възраст. Защото все още не може да се намерите цялостно, да осъзнаете света в неговата сложност, а от друга страна имате пълната интуиция за сложността”, обърна се Теодора Димова към учениците с пожеланието да вярват в себе си.
