Днес ядем бързо и четем бързо, казва ръководителят на катедрата по философия в ПУ проф. Райчо Пожарлиев, който прави паралел между словото и храната
„Изяждането на книгата“ . С тази тема ръководителят на катедрата по философия в Пловдивския университет проф. Райчо Пожарлиев провокира участниците в клуба по ентусиазъм, в който влизат преподаватели по философия от средните училища. Изборът на темата е в резултат на дългогодишните теоретически занимания на философа, който демаскира обичайната заблуда, че яденето и пиенето са тривиални актове, които не съдържат смислови пластове. Проф. Пожарлиев е автор на книгата „Философия на храненето“, в която анализира скритите философски ценности и идеали на и за яденето. Как храната постига връзката на човека със света и как се отразява отношението природа-култура, как общностното хранене създава определени цивилизациоони модели, как понятието “вкус” се простира отвъд тривиалните битови измерения обяснява с проф. Пожарлиев.
-Какво ви провокира да се захванете с това изследване?
-Напоследък излезе мода да се пише за храна. Има цяла поредица френски книги, в които романното съдържание минава през сюжети, в които има готвене. Получава се преплитане на книга и вкус. Тръгнах от Жан-Антелм Брия Саварен – френски правист и професор, който създава първата гастрософска литература от 19 век насам. Това ме провокира да изследвам знанието, словото, книгата и храната. Започвам от Античността, минавам през Среновековието и Ренесанса, за да стигна до постмодерното време. В християнската култура разбирането за Библията е като за духовна храна. Приближаването към Бог е свързано с перманетната нужда от наяждане с божието слово, което трябва да се услади. Единствената книга, която средновековният човек трябва да консумира всеки ден, е Библията. Божието слово трябва да захранва всеки по един и същи начин. Както пием кръвта на Христос и изяждаме свещения хляб, по същия начин, четейки, ние се храним с Божието слово. При Ренесанса обаче възниква инвидивидуалният тип отношение, при което всеки иска сам да бъде мяра на това, което консумира – сам да си подбере текстовете, които да чете. Върхът е Монтен, който казва, че човек цял живот пише своята книга. Неговото тяло, неговата личност изграждат опит, който е единствената мярка за разчитане. Това е книгата, на която човек трябва да се опира. Отделно от това индивидуализирано четене, по подобие на приготвянето на собствената храна, говорим за съживяването на езика чрез използване на хранителните метафори, което виждаме най-силно при Рабле. „Гаргантюа и Пантагрюел” е пълна с изкушения. И това се прави съзнателно, за да се покаже връзката на слово и хранене.
-Вашата теза за днешния ден е, че ядем бързо и четем бързо, което е свързано с глобализацията.
-Да, с това се обяснява и бумът на форуми, рецептурници, готварски книги. Миниатюризацията на словото в тях е адекватна на рецептурния характер на съвременното говорене за храна. Всичко това е следствие на забързания начин на живот, който водим, на глобализацията. При бързия живот нямаме възможност да се наслаждаваме на храната, както нямаме възможност да четем дебели книги. Аз, например, най-напред започнах да се радвам на словото, а след това на храната, но когато се зачетох в книги за храна, ми се увеличи апетитът. Очевидно това е продиктувано от последните ми занимания. Трябва да забавим живота, за да се разчете бавно и обилно като една хубава книга. Или поне в рамките на забързаното ядене и четене трябва да имаме пропуски, в които да се поуспокоим. Нужно е забавяне, за да се върнем към пълния език, а да не се задоволяваме само със сгъстения език на храненето.
