Някогашната силна конкуренция сред младите хора да се класират за университет след едногодишен къртовски труд днес вече е трансформирана в съперничество между държавни и държавни и държавни и частни вузове, които водят помежду си истинска битка за студенти. За никого не беше изненада, че набор 1997 е изключително малък, защото това е поколението, родено по Жан-Виденово време, когато доларът стигна 3000 лева. Никой от вузовете обаче не направи по-малка заявка за прием с ясното съзнание, че кандидати няма да има. Е, свиха бройките с 10-15%, но това е нищо в сравнение с реалната ситуация.
На пръсти се броят зрелостниците, които се явяват на кандидатстудентски изпити (ако изключим медицинските специалности), останалите разчитат на оценките от матура. Това също удря по бюджетите на висшите училища, които навремето изкарваха немалко от такси. МОН, от своя страна, също не се намеси подобаващо с мотива, че ще стане естествено отсяване и силните ще оцелеят. Хиляди места ще останат незапълнени, въпреки че вече с кафе канят зрелостниците да се запишат, а не ми се мисли за качеството на масовия първокурсник, с когото ще се наложи да работят доценти и професори.
„Всяка година си мисля, че сме стигнали дъното и няма накъде повече, но следващата се уверявам, че има още надолу”, ми сподели с горчивина езиковед след тазгодишната проверка на писмените работи по български език. Питам се как въпросните кандидат-студенти са изкарали матурата и отказвам да разсъждавам как ще стават филолози, пък дори юристи и икономисти, след като не правят разлика между подлог и допълнение. За пълния член и запетаята да не говорим. Всъщност, за какво им е. И без да са грамотни ще завършат.
Лошото е, че сред тях има и амбицирани млади хора, които искат да получат образование в родния си град или държава с надеждата да се реализират успешно тук, а не зад граница. На празничните церемонии по откриване на учебни години и дипломиране ги потупваме по рамото, че са направили „точния” избор, но какво им предлагаме.
Ако може да се говори за конкуренция в кандидатстудентската надпревара, която вече е сведена просто до подаване на документи, тя е единствено за медицината. Станах свидетел на подготовката на доста момичета, които до последно трепереха дали ще се класират с две петици, след като са „изяли” учебниците по биология и химия, а разходите за подготовката им са колкото са среден клас кола втора ръка.
Недоверието в качеството на обучение на родните университети прати и много от даровитите и амбициозни деца зад граница. На които, освен това, ще се налага да работят, за да изкарат за общежитие и джобни.
Ще отсее ли кризата университетите? Ще се състои ли най-сетне сливането, което се коментира от десетилетие, но никой не прави решителната крачка. Някои вузове съществуват по инерция и на доизживяване. Макар да е ясно, че е по-добре част от тях да бъдат закрити, държавата не намира сили да прекрати тази агония и грижливо и бута на закъсалите спасителен залък, когато изреват на умряло.
Повече от 65% от бизнеса се оплаква, че няма достатъчно квалифицирана работна ръка и броят на професиите, в които има недостиг на специалисти, е около 170. Работодателските организации и анализите на пазара на труда алармират за увеличаващ се недостиг на инженерни и технологични кадри с висше образование, които никой обаче не избира, защото трудно се завършва. От друга страна студентите по икономика, право и психология се увеличават, въпреки че не са от приоритетните. Единствено мерките за подкрепа на педагогическите специалности понапълниха направлението в тазгодишната кампания.
Диспропорциите се дължат до голяма степен на досегашния финансов модел в системата на висшето образование – парите следват студента. Резултатът от механичното увеличаване на висшистите обаче води до ръст на хора с дипломи, но качеството на образованието им е твърде съмнително.
Липсата на практическа подготовка на студентите в реална работна среда, недостатъчното кариерно ориентиране на завършващите ги прави непригодни за пазара на труда. Само на думи остава промяната на учебните планове с помощта на бизнеса, който също трябва да влезе в аудиториите.
И ако реформата в средното образование, била то и прибързана, стартира, крайно време е да се регулира системата на висшето. И да стане ясно вузовете ли ще спасяваме на всяка цена или образованието, за да намалим броя на чакащите на Терминал 1 и хората с тапии за висше „ей така“. Факт е, че цялостна реформа във висшето образование така и не се случи, но част от предприетите стъпки бяха държавата да насочи финансовия си ресурс приоритетно към по-качествените и нужни на пазара специалности в по-добрите университети според рейтинговата система. А не да разпилява държавната субсидия с финансиране “на калпак“. Не се промени политиката по разкриване на нови структури и, докато реформата се бави, колежи прераснаха във висши училища, нароиха се филиали. Отлагаше се и спирането на т.нар. летящи професори, на които се крепи акредитацията на десетки университети.
Трудно е да закриеш университет. Но ако не искаме да продължим да бъдем държава, където желанието да се сдобиеш с диплома преобладава над стремежа към квалификация и знания, трябва да паднат и жертви.
