Светът е създаден със словото и без него ще изчезне, казва преподавателят по литература от ЕГ „Пловдив” и носител на наградата за постижения в хуманитарната област на Международна фондация „Св.св. Кирил и Методий” Илиана Куманова
Илиана Куманова е учител по български език и литература в ЕГ „Пловдив” и преди броени дни спечели наградата на Международна фондация „Св.св.Кирил и Методий” за постижения в хуманитарната област. Измежду номинираните от София, Русе, Пловдив, Разград, Сливен и Враца, комисията допусна шестима до интервю и реши да присъди отличието на пловдивския преподавател. То се присъжда за постигнати високи резултати на нейни ученици в олимпиади и състезания по български език.
Илиана Куманова има 35 години зад гърба си като начален педагог, а след това и като учител в гимназията. Преподавала е в СУ „Патриарх Евтимий”, Частно училище „Класик”, Френската гимназия, а пред последните пет години работи с учениците на Английската.
-“24 май е другото име на стремежа да бъдем хора”, казваписателят и преводач ЗдравкаЕвтимова. Така ли тълкувате и вие този празник?
-Иска ми се всички така да го тълкуваме. За да не използвам клишето „най- българския празник“ (макар във всяко клише да има много истина), бих казала , че това е най-духовният български празник. А в комерсиалното време, в което живеем, имаме нужда от малко духовност. Преди 35 години започнах работа като начален учител. Спомням си емоцията на първите ми ученици, водопадите от цветя и усмивки, с които посрещаха празника, и не заради неучебния ден или задължителната манифестация, а заради тази духовност, която сближава и ни прави повече хора.
-Кои са тези, които ще поведат народа “към светли бъднини” днес?
-Май вече се уморихме да чакаме някой да ни поведе. Всеки има своя път, който носи различни имена – търсене, очакване, разочарование, помъдряване, самопознание, и с различна скорост се движи по него, и спирките са различни. Важно е да не спираме, да не чакаме, сами да търсим светлината.
-В днешно време трябва ли да станем на крака за българския учител и за българското училище?
– Във всяко едно време учителят заслужава уважение и днешното не прави изключение. Вярно е, че учителите не са еднакви, но и най-успелите специалисти са имали своите учители, нали?
– Пак ще цитирам двама наши писатели – Георги Господинов, който казва, че четящият човек е красив, и Деян Енев, за когото “нечетящият човек е беден, душата му е в дрипи”. Как мотивирате учениците си да четат във време, в което информацията ги залива отвсякъде?
– Не мисля, че младите хора не четат, просто харесват различни книги от тези, които четем ние. А всяко здължително нещо е скучно, затова им е трудно да четат учебната литература. Срещала съм вече завършили ученици, които са споделяли, че препрочитат творбите на Иван Вазов, Елин Пелин, Йовков и са открили нещо ново, различно. Четенето е продължителен процес. Всяко време има своята вратичка, през която да влезе в дадена литература, всеки я отваря, когато поиска, и остава там, колкото има нужда. Литературата е изкуство и не търпи насилие.
– Нямате ли усещането, че с думи все по-трудно можем да убедим за нещо, трябва да крещиш, за да те чуят. Свидетели сме на размиване на авторитетите.
-Не. Светът е създаден със словото и без него ще изчезне. Думите не само са най-силното оръжие, те са единственото ни оръжие ( пак клише). Размиват се авторитетите, които не са истински. Истинските остават.
-Намирате ли остров за себе си и кой е той?
-Островите са част от нашето пътуване, убежище, място на размисъл, покой, удовлетворение. Спирките на Одисей са острови. Дон Кихот и Санчо Панса се стремят да открият остров, всеки човек – също. Моят остров е моето семейство. Вече порасналите ми деца, малкият ми внук, учениците ми, които също наричам „моите деца“, завършили вече, настоящи и бъдещи ( надявам се). Заради тях повече от 35 години влизам в класната стая и усмивката ми още е на лицето ми.
Честит празник на всички!
