С военен ритуал, поетичен рецитал, тържествено слово, поклонение и полагане на венци и цветя, в Пловдив бе почетен Денят на Ботев и на загиналите за свободата и независимостта на България. През 2026 г. отбелязваме 150-годишнината от подвига на поета революционер и неговата чета, оставили незаличима следа в борбата за национално освобождение. Церемонията се състоя пред паметника на Ботев в Цар-Симеоновата градина с участието на Представителен духов оркестър на ВВС, почетна рота и венценосци, членове на комитет „Родолюбие“, движение „Традиция“, комитет „Васил Левски“, ученици от пловдивски училища, представители на политически партии, обществени организации, културни институции и граждани.
Актьорът от Драматичен театър – Пловдив Ивайло Христов постави началото на церемонията с изпълнение на Ботевото „На прощаване“. Официалното слово произнесе Нели Попова – Коева – директор на Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“.
Уважаеми госпожи и господа, скъпи съграждани,
В историята на всеки народ има личности, чийто живот не се измерва с дължината на земните им дни, а с мащаба на техния дух. За България такава Вселена е Христо Ботев. Днес, когато се навършват точно 150 години от неговия безсмъртен подвиг през съдбовната 1876 година, ние не просто си спомняме за един исторически факт. Ние се изправяме пред огледалото на собствената си национална съвест, за да проверим дали още носим искри от онзи огън, който изпепели Козлодуйския бряг и превърна връх Околчица в Олтар на свободата.
Ботев е феномен, в който слово и дело се сляха в абсолютна хармония. Той не беше просто поет, който пише за свободата от сигурното убежище на емиграцията, нито просто революционер, воден от сляпа ярост. Неговите стихове бяха Програма за действие, а куршумът на Вола – последната точка в най-великата му поема. Когато написа „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…“, той не създаде просто метафора. Той написа формулата на собственото си безсмъртие. Неговият извървян път от палубата на „Радецки“ до старопланинските чукари е съзнателно извървяна Голгота, в която саможертвата е единственият логичен завършек.
Век и половина по-късно Ботев продължава да ни провокира с едно тежко наследство. Днес свободата е даденост – ние не умираме по баирите, не ни преследват потери и не пишем предсмъртни писма на либе за „черни очи“. И точно тук се крие най-големият капан на нашето съвремие: удобството ражда духовна летаргия. Навършването на тези 150 години е болезнено напомняне, че свободата не е паметник, пред който се поднасят венци по протокол веднъж в годината под звуците на тържествена заря. Тя е ежедневен избор. Избор да не бъдеш равнодушен пред несправедливостта, избор да имаш позиция и избор да обичаш родината си не с викове по площадите, а с тиха, градивна отдаденост.
Ботевият подвиг е критика към всеки компромис с честта ни. Той ни завеща идеята, че истинският човек не може да бъде роб – нито на чужд потисник, нито на собствения си страх, егоизъм или апатия. В свят, уморен от фалшиви кумири и празни думи, неговият образ свети със силата на чистата истина. Пътят на Ботевата чета не завърши на Врачанския балкан; той продължава през умовете и сърцата на всеки българин, който отказва да преклони глава пред духовното робство.
Сто и петдесет години по-късно Христо Ботев не е минало. Той е нашето бъдеще, нашият вечен съдник и нашият най-висок човешки хоризонт. Когато днес на втори юни сирените зазвучат и времето за миг спре, нека не просто сведем глави. Нека погледнем нагоре – към върха, който ни чака, и към думите, които ни задължават да бъдем достойни за скъпата цена на българската свобода!
